Все още беше ранен следобед, когато приключи с шетнята, затова Аря реши да се отбие в гората на боговете. Задълженията й бяха по-леки като виночерпец на лорд Болтън, отколкото при Уизи и дори при Розовото око, въпреки че изискваха да се облича като паж и да пере повече, отколкото й харесваше. Ловът нямаше да свърши до няколко часа, така че й оставаше време за плетивото.
Засече листата на една бреза, докато дръжката от метлата не стана зелена и лепкава. „Сир Грегър — повтаряше Аря задъхано. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура.“ Завъртя се, скочи и се закрепи на пръсти, полетя встрани, брулейки шишарките в полет. „Веселяка — извика след това, а после: — Хрътката.“ И замаха отново: „Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Дъбовият ствол се изправи пред нея и тя замушка в кората му, пъшкайки: „Джофри, Джофри, Джофри.“ Ръцете й краката й бяха нашарени от слънчева светлина и сенките на листата.
Когато спря, кожата й беше лъснала от пот. Тя застана пред дървото на сърцето и вдигна за поздрав дървения си меч. „Валар моргулис“ — каза Аря на древните богове на севера. Хареса й как прозвучаха тези странни думи.
Когато мина през двора към къпалнята, видя един гарван да лети към птичарника и се зачуди откъде ли е дошъл и каква ли вест е донесъл. „Може да е от Роб, да е дошъл да извести, че онова за Бран и Рикон не е вярно.“ Спря и прехапа устна. „Ако имах криле, щяха сама да отлетя до Зимен хребет и да видя. А ако излезе вярно, щях просто да отлетя, да отлетя нагоре покрай луната и сияйните звезди, и да видя всички неща от приказките на баба Нан, дракони и морски чудовища, и Титана на Браавос, и може би нямаше дори да се върна повече тук, освен ако сама не поискам.“
Ловците се върнаха по залез-слънце с девет мъртви вълка. Седем бяха големи сиво-кафяви зверове, свирепи и силни, с оголени в предсмъртно ръмжене зъби. Но другите две бяха само палета. Лорд Болтън се разпореди от кожите им да ушият завивка за леглото му.
— Кожичката на кутретата още е мека, милорд — изтъкна един от хората му. — Стават за чифт хубави ръкавици.
Болтън погледна към знамената, веещи се над кулите на портата.
— Както обичат да ни напомнят Старките, зимата иде. Да ги направят. — Щом забеляза Аря, й каза: — Нан, искам кана греяно вино с подправки, простинах в тези гори. Гледай да не изстине. Искам да вечерям сам. Ечемичен хляб, масло и глиган.
— Веднага, милорд. — Този отговор винаги й се струваше най-подходящ.
Когато влезе в кухнята, Горещата баница месеше овесени питки. Трима готвачи чистеха риба, а едно огнярче въртеше глиган на шиша над пламъците.
— Милорд иска вечерята си и подправено вино — обяви Аря. — Добре стоплено. — Един от готвачите си изми ръцете, взе едно котле, напълни го с гъсто, сладко червено вино и поръча на Горещата баница да сложи подправките. Аря отиде да му помогне.
— Мога и сам — каза й той намусено. — Няма нужда да ми показваш как се подправя вино.
„И той ме мрази, или се бои от мен.“. Тя отстъпи назад, по-скоро натъжена, отколкото ядосана. Когато храната стана готова, готвачите я покриха със сребърен капак и увиха каната с дебела кърпа, за да се запази топлината. Навън се смрачаваше. Враните по стените грачеха около главите като придворни около своя крал. Един от стражите й задържа отворена вратата на Кралската клада.
— Дано и това не е невестулкина супа — пошегува се мъжът.
Когато влезе, Рууз Болтън седеше пред камината и четеше дебела книга в кожена подвързия.
— Запали няколко свещи — заповяда той и обърна страницата. — Вече стана тъмно.
Тя постави храната на масата до лакътя му, направи каквото й се каза и стаята се изпълни с мигаща светлина и мирис на карамфилово масло. Болтън обърна още една-две страници, после затвори книгата и грижливо я постави в огъня. Загледа как пламъците я поглъщат и светлите му очи лъснаха с отразената светлина. Старата суха кожа лумна и пожълтелите страници зашумяха, сякаш ги зачете някакъв дух.
— Тази нощ няма да имам повече нужда от теб — каза той, без да поглежда към нея.
Щеше за пореден път да си тръгне тихо като мишка, но нещо я задържа.