— Милорд — попита тя, — ще ме вземете ли с вас, когато напуснете Харънхъл?
Той се обърна и я изгледа с такова изражение, сякаш вечерята пред него беше проговорила.
— Давал ли съм разрешение да ми задаваш въпроси, Нан?
— Не, милорд. — Аря сведе очи.
— Значи не трябваше да проговаряш тогава. Нали?
— Да, милорд.
За миг като че ли му стана смешно.
— Ще ти отговоря, но само този път. Решил съм, когато се върна на север, да оставя Харънхъл на лорд Варго. Ти ще останеш тук, с него.
— Но аз не…
Той я прекъсна.
— Нямам навик да бъда разпитван от слугите си, Нан. Езика ли трябва да ти отрежа?
Знаеше, че може да го направи толкова лесно, колкото някой друг да върже куче.
— Не, милорд.
— Тогава ще те чуя ли повече?
— Не, милорд.
— Тогава си върви. Ще забравя за това нахалство.
Аря си отиде, но не за да си легне. Когато пристъпи навън в тъмния двор, стражът при вратата й кимна и каза:
— Буря идва. Надушваш ли въздуха?
Вятърът се сгъстяваше, пламъците на факлите, запалени по стените до редиците с глави, се люшкаха. На път към гората на боговете тя мина покрай Кулата на плача, където беше живяла доскоро със страх от Уизи. Фрей я бяха взели за себе си след падането на Харънхъл. Отвътре се чуваха сърдити гласове. Елмар седеше сам на стъпалата отвън.
— Какво се е случило? — попита Аря, щом видя сълзите, стичащи се по бузите му.
— Принцесата ми — изхлипа той. — Обезчестени сме, каза ми го Енис. Дошла е птица от Близнаците. Милорд баща ми казва, че трябва да се оженя за някоя друга или да стана септон.
„Глупава принцеса — помисли Аря. — Не си струва да плачеш заради нея.“
— А моите братя са мъртви — сподели тя.
Елмар я изгледа с укор.
— Кой го интересуват братята на някаква си слугиня.
Едва се сдържа да не го удари.
— Дано да ти умре принцесата — каза му тя и побягна.
В гората на боговете си намери дръжката от метлата там, където я беше оставила, и я отнесе при дървото на сърцето. Коленичи. Червени листа зашумяха. Червени очи се взряха в нея. „Очите на боговете.“
— Кажете ми какво да правя, богове — помоли се тя.
Дълго време не последва никакъв звук, освен вятъра, ромона на водата и шумоленето на листа и клони. А след това, някъде много отдалече, отвъд гората на боговете и призрачните кули, и огромните каменни стени на Харънхъл, някъде от големия волен свят навън, до ушите й стигна самотен и протяжен вълчи вой. Аря настръхна и главата й за миг се замая. И тогава, съвсем тихо, тя сякаш чу гласа на баща си.
— Когато падне зима и задухат белите ветрове, самотният вълк умира, но глутницата оцелява — каза той.
— Но глутница няма — прошепна тя на язовото дърво. Бран и Рикон бяха мъртви, Ланистърите държаха Санса, Джон беше заминал на Вала. — Дори аз самата вече не съм себе си, аз съм Нан.
— Ти си Аря от Зимен хребет, дъщеря на севера. Ти ми каза, че можеш да бъдеш силна. Ти имаш в себе си вълчата кръв.
— Вълчата кръв. — Сега Аря си спомни. — Мога да бъда силна като Роб. Казах, че мога.
Пое си дълбоко дъх, а после вдигна дръжката от метлата и я удари в коляното си. Тоягата изпука силно и тя хвърли счупените парчета. „Аз съм вълчище и край с дървените зъби.“
Тази нощ лежа в тясната си постеля върху бодливата слама, вслушана в гласовете на живите и в свадливия шепот на мъртвите, чакайки да изгрее луната. Само на гласовете се осланяше. Чуваше собствения си дъх, както и вълчия хор някъде отвън, вече голяма глутница. „По-близо е от онзи, който чух в гората на боговете — помисли тя. — По-близо са и ме викат.“
Накрая се измъкна от завивката, само по риза, и застъпва боса по стъпалата. Рууз Болтън беше предпазлив човек и Кралската клада се пазеше ден и нощ, затова се наложи да се измъкне през едно тясно прозорче в мазето. Дворът беше притихнал, замъкът спеше унесен в своите призрачни сънища. Някъде високо вятърът пищеше в Кулата на плача.
Огньовете в ковачницата бяха загаснали, а вратите залостени. Тя пропълзя през един прозорец, както вече го беше правила. Джендри спеше с други двама чираци. Тя остана присвита в навеса, докато очите й не привикнат с тъмнината и не се увери, че той е третият от края. После запуши устата му и го ощипа. Той отвори очи. Явно не беше спал дълбоко.
— Моля те — прошепна му тя. Свали ръката си от устата му и посочи. Отначало не беше сигурна, че я разбра, но после той се измъкна от постелката. Зашляпа гол през стаята, уви се в широка вълнена риза и слезе от навеса след нея. Другите двама продължиха да спят и не помръднаха.