— Сега какво искаш? — изръмжа тихо и ядосано Джендри.
— Меч.
— Черния палец държи всички оръжия заключени, казах ти го сто пъти. Този за лорд Пиявица ли ще е?
— Не. За мен. Ти ще счупиш ключалката с чука си.
— А те ще ми счупят ръцете — изръмжа Джендри. — Ако не и по-лошо.
— Няма, ако избягаш с мен.
— Ако избягаш, ще те хванат и ще те убият.
— На теб ще ти направят по-лошо. Лорд Болтън дава Харънхъл на Кървавите глумци, сам ми го каза.
Джендри избута кичура коса от очите си.
— И какво?
Тя го изгледа безстрашно в очите.
— Това, че когато Варго Хоут стане господарят тук, ще отсече краката на всички слуги, за да не бягат. На ковачите също.
— Празни приказки — изсумтя той.
— Не, вярно е, чух когато лорд Варго го каза — излъга тя. — Ще отреже по един крак на всеки. Левия. Иди в кухнята и събуди Горещата баница, той тебе ще те послуша. Ще ни трябва хляб или ечемичени питки, каквото има. Ти взимаш мечовете, а аз ще се погрижа за конете. Ще се срещнем при задната портичка на източната стена, зад Кулата на духовете. Там никой не ходи.
— Знам я. Само че я пазят като всички други.
— И какво? Мечовете забрави ли?
— Не съм казал, че ще дойда.
— Не си. Но ако дойдеш, няма да забравиш мечовете, нали?
Той се намръщи.
— Не — каза накрая. — Няма да ги забравя.
Аря се върна в Кралската клада по същия начин, вслушвайки се за стъпки след себе си. В килията си се съблече до голо и се облече много грижливо, с два пласта долни дрехи, топли чорапи и най-чистата си туника. Завърза си обувките, метна дебело вълнено наметало на кльощавите си рамене и го закопча под гърлото. Тиха като сянка тръгна обратно надолу по стъпалата. При солария на лорда спря и се ослуша до вратата, увери се, че няма никой, и бавно я отвори.
Картата от овча кожа беше на масата до останките от вечерята на лорд Болтън. Тя я нави стегнато и я пъхна под колана си. Беше оставил и камата си на масата, така че Аря взе и нея в случай, че Джендри се откаже.
Когато се промъкна в конюшнята, един от конете в яслите тихо изпръхтя. Всички коняри спяха. Тя сръга единия с върха на обувката и той скочи и сепнато попита:
— А? Кво?
— Лорд Болтън иска три оседлани коня.
Момчето стана и изтръска сламата от косата си.
— Толкова късно? — Примига срещу герба на туниката й. — Че за кво са му тез коне, в тъмното?
— Лорд Болтън не е свикнал слугите да го разпитват. — Тя скръсти ръце и зачака.
Конярчето продължи да се пули в одрания мъж. Знаеше какво означава.
— Три, викаш?
— Един, два, три. Бързи, подковани и със здрави крака.
Аря му помогна да оседлае конете. Надяваше се момчето да не пострада на сутринта, но знаеше, че едва ли ще му се размине.
Най-трудната част беше да преведе конете през замъка. При всяка възможност се задържаше в сянката на външната страна, така че за да я видят, обикалящите по бойниците постове трябваше да надничат право надолу. „И да ме видят, какво? Нали съм личният виночерпец на милорд.“ Нощта беше студена и влажна. От запад прииждаха облаци, скриваха звездите, а Кулата на плача скимтеше скръбно при всеки порив на вятъра. „Мирише на дъжд.“ Аря не знаеше дали това ще е добре, или зле за бягството й.
Никой не я видя, а и тя не видя никого, само една сиво-бяла котка, покатерила се на стената на гората на боговете. Котката изсъска и това я накара да си спомни за Червената цитадела, за баща си и за Сирио Форел.
— Ако поискам, мога да те хвана — подвикна й тихичко, — но трябва да вървя, котенце. — Котката й изсъска пак и побягна.
Кулата на духовете беше най-порутената от петте огромни кули на Харънхъл. Издигаше се тъмна и запусната зад останките от срутена септа, където от триста години идваха да се молят само плъховете. Там тя зачака да види дали ще дойдат Джендри и Горещата баница. Стори й се, че мина много време. Конете скубеха тревата, израснала между камъните, а облаците съвсем изгълтаха звездите. Аря извади камата и започна да я точи, колкото да не стои без работа. Дълги и гладки погалвания, както я беше учил Сирио Форел.
Чу ги да идват много преди да ги види. Горещата баница дишаше тежко и по едно време се спъна и изруга толкова силно, че можеше да разбуди половината Харънхъл. Джендри беше по-тих, но мечовете, които носеше, дрънчаха.