— Ето ме. — Тя се изправи. — По-тихо, че ще ви чуят.
Момчетата се запровираха към нея между срутените камъни. Аря видя, че Джендри е облякъл под палтото си ризница, а на гърба си беше окачил големия си ковашки чук. Зачервеното кръгло лице на Горещата баница надничаше изпод качулката на наметалото му. На дясното му рамо висеше торба с хляб, а под лявата мишница носеше голяма пита сирене.
— При вратата има пазач — каза тихо Джендри. — Казах ти, че ще има.
— Вие стойте тук с конете — отвърна Аря. — Аз ще се оправя с него. Като ви дам знак, елате бързо.
Джендри кимна, а Горещата баница каза:
— Когато трябва да дойдем, избухай като бухал.
— Аз не съм бухал — каза Аря. — Аз съм вълк. Ще вия.
Плъзна се през сенките на Кулата на духовете. Вървеше бързо, за да изпревари собствения си страх, и все едно че до нея крачеше Сирио Форел, и Йорен, и Джакен Х’гхар, и Джон Сняг. Не беше взела меча, който донесе за нея Джендри. Все още не. За това нещо с камата щеше да е по-добре. Беше добра и остра. Задната порта беше най-малката в целия замък, тясна врата от здрав дъб, обкован с железни пирони, разположена в един ъгъл на стената под защитна кула. Пазеше я само един мъж, но тя знаеше, че горе в кулата има други стражи, и други, които обикаляха по съседните стени. Каквото и да станеше, трябваше да бъде тиха като сянка. „Не трябва да му позволя да извика.“ Закапаха редки капки дъжд. Една капна на челото й и потече по носа й.
Не направи опит да се скрие, а приближи вратата съвсем открито, все едно че я е пратил самият лорд Болтън. Той я видя, че идва, и я загледа с любопитство: какво ли можеше да търси тук един паж посред нощ? Когато се приближи, Аря видя, че е северняк, висок и слаб, свит под дрипаво кожено наметало. Това беше лошо. По-лесно можеше да измами някой от Фрей или от Храбрата дружина, но хората на Дредфорт бяха служили на Рууз Болтън цял живот и го познаваха добре. „Ако му кажа, че съм Аря Старк и му заповядам да ни пусне…“ Не, не смееше. Беше северняк, но не и човек от Зимен хребет. Служеше на Рууз Болтън. Тя отметна наметалото си, за да се види одраният мъж на гърдите й.
— Праща ме лорд Болтън.
— В този час? За какво?
Тя забеляза стоманения блясък под наметалото му. Не беше сигурна дали ще й стигне силата да забие камата през ризница. „Гърлото, трябва в гърлото му, но е много висок, как да го стигна.“ За миг се обърка и не знаеше какво да каже. За миг отново стана малко момиченце, изплашено, а дъждът по лицето й затече като сълзи.
— Каза ми да дам на всичките му стражи по един сребърник, заради добрата им служба. — Думите сякаш сами излязоха на езика й.
— Сребро, викаш? — Не й повярва, но му се прииска; среброто си беше сребро. — Ами дай го де.
Пръстите й заровиха под туниката и се измъкнаха, стиснали дадената й от Джакен монета. В тъмното желязото можеше да мине за потъмняло сребро. Тя го протегна… и го остави да се изсипе между пръстите й.
Мъжът изруга, коленичи и зашари с ръце по земята за монетата, и вратът му се оголи точно пред нея. Аря измъкна камата и я прекара през гърлото му, гладко като коприна. Кръвта бликна гореща и намокри ръцете й, а той се опита да извика, но устата му също беше пълна с кръв.
— Валар моргулис — прошепна тя, докато той издъхваше.
Когато тялото му замря, Аря вдигна монетата. Отвъд стените на Харънхъл един вълк зави силно и протяжно. Тя вдигна лоста и го отмести. Когато Горещата баница и Джендри дойдоха с конете, вече валеше силно.
— Ти си го убила? — ахна Горещата баница.
— А какво да направя според теб?
Пръстите й бяха лепкави от кръвта, а кобилата й изпръхтя плашливо от миризмата. „Нищо — помисли Аря и се метна на седлото. — Дъждът ще я измие.“
САНСА
Тронната зала беше същинско море от скъпоценни накити, кожи и яркоцветни тъкани. Лордове и лейди пълнеха задната част на залата, стояха под високите прозорци и се бутаха като рибарски жени на пристанище.
Обитателите на двора на Джофри днес се бяха постарали да се надминат един друг по великолепие. Джалабхар Ксхо се появи целият в цветни пера, толкова фантастично и екстравагантно оперен, че сякаш всеки момент щеше да плесне с ръце и да полети. Кристалната корона на Великия септон мяташе многоцветни дъги във въздуха при всяко помръдване на главата му. Край масата на малкия кралски съвет кралица Церсей сияеше в своята златотъкана рокля с ивици от тъмночервено кадифе, а лорд Варис до нея се суетеше и се усмихваше престорено в халата от люляков брокат. Лунното момче и сир Донтос също бяха пременени в нови пъстри дрехи, чисти като пролетна утрин. Дори лейди Танда и дъщерите й днес изглеждаха прелестно в роклите си от тюркоазена коприна и катерича кожа, а лорд Джилс покашляше в кърпичка от пурпурна коприна, поръбена със златиста дантела. Над всички тях седеше крал Джофри, между остриетата и шиповете на Железния трон. Беше в пурпурен брокат, черната му мантия бе отрупана с рубини, а на главата си носеше тежка златна корона.