— Я донеси бира, пъпко. Веднага!
— Затваряй си устата! — Аря се помъчи да измисли какво щеше да направи Сирио на нейно място. Извади дървения си учебен меч.
— Ела насам — рече Рордж, — ш’ти навра тая тояга в задника и ш’ти го пръсна от ебан.
„Страхът реже по-дълбоко от мечове.“ Аря стисна устни и насила пристъпи към фургона. Всяка стъпка беше по-трудна от предишната. „Свирепа като вълчица, спокойна като блатна вода.“ Думите запяха в главата й. Сирио нямаше да се уплаши. Беше се приближила достатъчно, за да може да пипне колелото, когато Хапката скочи и посегна към нея, веригите му издрънчаха с ръждив звук. Но прангите задържаха ръцете му на педя от лицето й. Той изсъска.
Тя го удари. Удари го здраво, точно между малките му очи.
Хапката изпищя и залитна, а след това вложи цялата си сила срещу държащите го вериги. Гривните се хлъзнаха, завъртяха се и се изпънаха, и Аря чу пукота на старото изсъхнало дърво, докато грамадните железни клинове се напрягаха да се изтръгнат от подовите дъски на фургона. Белите му длани зашариха към лицето й, а жилите по мишците му се издуха като сини корабни въжета, но прангите издържаха и най-сетне мъжът се срина по гръб. От сълзящите язви по лицето му потече кръв.
— Момче има повече кураж, отколкото ум — отбеляза онзи, който се беше нарекъл Джакен Х’гхар.
Аря отстъпи от фургона. В следващия миг усети ръката на рамото си и се завъртя като вихър, и отново замахна с меча си — тояга, но се оказа само Бивола.
— Какво правиш?
Той вдигна ръце да се предпази.
— Йорен каза, че никой не трябва да приближава до тези тримата.
— Те не ме плашат — отвърна Аря.
— Тогава си глупав. Мен ме плашат. — Ръката на Бивола падна на дръжката на меча му и Рордж се разсмя. — Давай да се махаме.
Краката на Аря се запънаха в земята, но тя все пак се остави Бивола да я поведе към хана. Изпратиха ги грубият смях на Рордж и съскането на Хапката.
— Искаш ли да се бием? — попита тя Бивола. Искаше й се да удари някого.
Той я изгледа стъписано и примига. Над тъмносините му очи бяха паднали кичури гъста, все още мокра от банята черна коса.
— Ще те нараня.
— Няма.
— Не знаеш колко съм силен.
— Не знаеш колко съм бърз.
— Сам си го просиш, Ари. — Бивола измъкна дългия меч на Пред.
— Стоманата е евтина, но мечът е истински.
Аря изтегли Игла от ножницата.
— Това е добра стомана, така че е по-истински от твоя.
Бивола поклати глава.
— Обещаваш ли, че няма да ревеш, ако те порежа?
— Ще обещая, щом искаш. — Извърна се странично в стойката си на танцуващия по водата, но Бивола не помръдна. Взираше се в нещо зад нея. — Какво има?
— Златни плащове. — Лицето му се изопна.
„Не може да бъде“ — помисли Аря, но когато се обърна, наистина ги видя да препускат по кралския път. Шестима, в черните ризници и златните плащове на Градската стража. Единият беше офицер; носеше черен лъскав метален нагръдник, украсен с четири златни диска. Спряха точно пред хана. „Гледай с очите си“, прошепна сякаш гласът на Сирио. Очите й видяха бяла пяна под седлата им — конете бяха препускали дълго и силно. Спокойна като блатна вода, тя хвана Бивола за ръката и го придърпа зад един висок разцъфнал жив плет.
— Какво има? — попита той. — Какво правиш? Пусни ме.
— Тихо като сянка… — прошепна тя и го дръпна долу.
Някои от останалите подопечни на Йорен бяха насядали пред бараката на банята и чакаха реда си да се натопят в казаните.
— Ей, вие — подвикна един от златните плащове. — Вие ли сте, дето сте тръгнали да облечете черното?
— Може и ние да сме — предпазливо отвърна един от мъжете.
— Де да можехме да се върнем с вас, момчета — рече старият Райсън. — Разправят, че на Вала било много студено.
Офицерът със златния плащ скочи от седлото.
— Имаме заповед за едно момче…
Йорен се показа на прага на хана и поглади рошавата си черна брада.
— Че кой го иска туй момче?
Другите златни плащове вече слизаха и заставаха до конете си.
— Защо се крием? — прошепна Бивола.
— Мен търсят — отвърна с шепот Аря. Ухото му миришеше на сапун. — Мълчи.
— Кралицата го иска, старче, не че е твоя работа — каза офицерът и извади тънък свитък от колана си. — Ето печата и заповедта на Нейна милост.