Теон се наведе да вдигне захвърленото на пода наметало, изтупа го и го метна на раменете си. „Огън. Искам огън и чисти дрехи. Къде е Векс? Няма да вляза в гроба с мръсни дрехи.“
— Не можеш да се надяваш, че ще удържиш тук — продължи майстерът. — Ако баща ти смяташе да ти прати помощ, досега щеше да го направи. Него го интересува Шийката. Битката за севера ще се състои сред руините на Рова на Кайлин.
— Може и така да е — отвърна Теон. — Но докато аз държа Зимен хребет, сир Родрик и лордовете знаменосци на Старк не могат да тръгнат на юг и да ударят чичо ми в тил. — „Не съм толкова невежа във военното дело, колкото си мислиш, старче.“ — Имам достатъчно храна, за да устоя на едногодишна обсада, ако се наложи.
— Обсада няма да има. Ще им трябват може би ден-два, докато наковат стълби и ще прехвърлят стените ти на сто места наведнъж. Може да успееш да удържиш известно време цитаделата, но замъкът ще падне за един час. По-добре ще е сам да отвориш портите и да помолиш за…
— За милост? Знам що за милост са ми приготвили.
— Има начин.
— Аз съм железороден — припомни му Теон. — Знам само един начин: своя. Какъв избор са ми оставили? Не, не ми отговаряй, достатъчно слушах съветите ти. Иди и прати онези птици, както ти заповядах, и кажи на Лорен, че искам да го видя. И на Векс също. Искам да ми почисти ризницата, а гарнизонът да се събере в двора.
За миг си помисли, че майстерът пак ще му възрази, но Лувин само се поклони вдървено.
— Както заповядате.
Сборът им беше жалка гледка: железните мъже бяха малко, а дворът — голям.
— Северняците ще ни щурмуват преди да падне нощта — каза им той. — Сир Родрик Касел и всички владетели, които са се отзовали на призива му. Взех този замък и смятам да го задържа, ще живея или ще умра като принц на Зимен хребет. Но няма да заповядам на никого да умре с мен. Ако напуснете сега, преди да е дошла главната сила на сир Родрик, все още има шанс да се измъкнете. — Извади дългия си меч и тегли черта в пръстта. — Тези, които ще останат да се бият, да излязат напред.
Никой не проговори. Мъжете стояха вкочанени, сякаш бяха издялани от камък. Неколцина се спогледаха. Урцен размърда крака. Дик Харлоу се окашля и се изплю. Вятърът разроши с пръсти дългата коса на Ендехар.
Теон се почувства като удавник. „Защо се изненадвам?“ Баща му го беше зарязал, чичовците му, сестра му, дори онова окаяно същество, Смрад. Защо тези мъже трябваше да са му по-верни? Нищо повече не можеше да каже, нито да направи. Можеше само да остане тук, под грамадните сиви стени и коравото бяло небе, с меч в ръката и да чака, да чака…
Пръв прекрачи чертата Векс. Три бързи стъпки и той застана до Теон, изгърбен и вяло отпуснат. Засрамен от момчето, Лорен Черния го последва навъсено.
— Кой още? — попита той. Ролфи Червения пристъпи. Кром. Верлаг. Тимор и братята му. Улф и Иб. Хараг Крадеца на овце. Четиримата Харлоу и двамата Ботли. Кенед Кита беше последният. Всичко седемнадесет. Урцен остана с тези, които не помръднаха, както и Стиг, и десетимата, които Аша беше довела от Дълбоки лес.
— Вървете си тогава — каза им Теон. — Бягайте при сестра ми. Тя ще ви посрещне много радушно, не се съмнявам.
Стиг поне намери доблест да се засрами. Другите си тръгнаха, без да кажат и дума. Теон се обърна към седемнадесетимата, които останаха.
— Връщайте се по стените. Ако боговете ни пощадят, ще ви запомня до един.
Лорен Черния остана.
— Хората на замъка ще се обърнат срещу нас, щом започне боят.
— Знам. Какво предлагаш да направим?
— Да ги премахнем — каза Лорен. — До един.
Теон поклати глава.
— Клупът готов ли е?
— Да. Смяташ да го използваш?
— По-добър начин знаеш ли?
— Да. Ще си взема брадвата, ще застана на подвижния мост и ще ги накарам да ми излязат. Един по един, двама, трима — все едно. Никой няма да премине рова, докато дишам.
„Решил е да умре — помисли Теон. — Не търси победа, иска край, достоен за песен.“
— Ще използваме клупа.
— Както кажеш — отвърна Лорен с презрение в очите.
Векс му помогна да се облече за битката. Под черното си палто и златната мантия имаше добре смазана ризница, а под нея — корав кожен елек. След като се снаряжи, Теон се покачи на наблюдателната кула на ъгъла, където източната и южната стена се събираха, за да погледне в очи съдбата си. Северняците вече обкръжаваха замъка. Трудно беше да се пресметне броят им. Бяха поне хиляда, може би два пъти повече. „Срещу седемнадесет.“ Бяха докарали катапулти и скорпиони. Не видя тътрещи се по кралския път обсадни машини, но във Вълчия лес имаше достатъчно дънери да си построят, колкото им трябват.