Младият Кервин го изгледа невярващо.
— Ти полудял ли си, Грейджой?
Сир Родрик поклати глава.
— Това е само суета, момко. Боя се, че Теон винаги е имал твърде високо мнение за себе си. — Старецът изпъна пръст към него. — Не си въобразявай, че ще чакам Роб да си пробие пътя през Шията, за да се справи с такива като теб. Имам близо хиляда души… а ако приказките са верни, твоите са по-малко от петдесет.
„Всъщност са седемнайсет.“ Теон се усмихна насила.
— Имам нещо по-добро от мъжете. — И той вдигна ръка над главата си — сигналът за Лорен Черния.
Стените на Зимен хребет бяха зад него, но сир Родрик гледаше право срещу, тях и нямаше как да не види. Теон се взря в лицето му. Когато брадичката му потрепера под рошавите бели мустаци, знаеше какво точно вижда старецът. „Не се изненада — помисли си с тъга Теон, — но страхът се появи.“
— Това е низост, достойна за страхливец — каза сир Родрик. — Да използваш едно дете е толкова… това е долно.
— О, знам — каза Теон. — Това блюдо сам съм го опитвал, или си забравил? Когато бях едва на десет ме взеха от бащината ми къща, за да са сигурни, че той няма повече да вдигне бунт.
— Не е същото!
Лицето на Теон остана равнодушно.
— Клупът, който аз носех, не е направен от конопено въже, вярно е, но аз все пак го усещах на шията си. И той ме душеше, сир Родрик. — Не беше го съзнавал досега, но когато думите излязоха от устата му, усети истината в тях.
— Никой не ти е причинявал зло.
— И на твоята Бет няма да й причинят зло, стига да…
Сир Родрик не го остави да довърши.
— Усойница! — Лицето на рицаря беше почервеняло под белите мустаци. — Дадох ти възможност да спасиш хората си и да умреш с някакво зрънце чест, Обърни плащ. Трябваше да се сетя, че това е твърде много за един детеубиец. — Ръката му посегна към дръжката на меча. — Би трябвало да те съсека тук на място и да сложа край на лъжите и подлостите ти. Боговете са ми свидетели.
Теон не се уплаши от разтреперания старец, но стрелците по покривите и редицата рицари бяха друго нещо. Ако извадеха мечовете си, шансовете му да се върне жив в замъка ставаха нищожни.
— Посмееш ли да престъпиш клетвата си и да ме убиеш, ще видиш малката си Бет удушена на въжето.
Кокалчетата на пръстите на сир Родрик бяха побелели, но след малко ръката му пусна дръжката на меча.
— Всъщност твърде дълго живях.
— Няма да го отрека, сир. Е, ще приемете ли условията ми?
— Аз имам дълг пред лейди Кейтлин и дома Старк.
— А вашият дом? Бет е последната от вашата кръв.
Старият рицар изправи гръб на седлото.
— Предлагам ти себе си на мястото на дъщеря ми. Освободи я и вземи мен за заложник. Един кастелан на Зимен хребет със сигурност струва повече от едно дете.
— Не и за мен. — „Доблестен жест, старче, но не съм чак такъв глупак.“ — Нито за лорд Мандърли или Леобалд Толхарт, обзалагам се. — „За тях старата ти кожа не струва повече, отколкото кожата на всеки друг.“ — Не, ще задържа момичето… и ще пазя живота му, стига да изпълните каквото ви заповядвам. Животът й е във вашите ръце.
— Милостиви богове, Теон, как можеш да направиш такова нещо? Знаеш, че съм длъжен да щурмувам, заклел съм се…
— Ако тази войска все още е пред портата ми до залез-слънце, Бет ще увисне на въжето — каза Теон. — Призори в гроба ще я последва друг заложник, по залез — още един. Всяка зора и всеки залез ще носи смърт, докато не се махнете. Имам заложници в изобилие.
Не изчака за отговор, а обърна Усмивка и го подкара към замъка. Отначало подкара бавно, но мисълта за стрелците зад гърба му скоро го накара да пришпори коня. Детските глави го гледаха как приближава от железните шипове, катранените им лица с всеки разкрач се уголемяваха; между тях стоеше Бет Касел, с клупа на шията, и плачеше. Теон смуши Усмивка и го подкара в галоп. Копитата на коня забиха като барабан по подвижния мост.
В двора скочи от седлото и подаде юздите на Векс.
— Това може да ги задържи — каза на Лорен Черния. — До довечера ще разберем. Прибери момичето дотогава и го дръж някъде на сигурно. — Беше се изпотил под пластовете кожа, метал и вълна. — Имам нужда от чаша вино. Бъчва ще е най-добре.