Теон беше дал думата си. Нямаше място за клинчене. „Плати му с плът, а после ще се справиш и с него.“
— Харраг — извика той, — иди в кучкарника и доведи Пала за…
— Рамзи. — На пълните му устни се появи усмивка, но не и в тези светли, много светли очи. — Сняг, така ме наричаше жена ми преди да си изяде пръстите, но аз се казвам Болтън. — Усмивката му се изкриви. — Значи за добрата служба ми предлагаш една кучкарка, така ли стана?
В гласа му имаше някакъв тон, който не се хареса на Теон, нито му хареса наглостта, с която го гледаха мъжете на Дредфорт.
— Нали ти обещах нея.
— Тя мирише на кучешки лайна. Не, лошите миризми ми омръзнаха, честно. Мисля да взема оная, дето топли твоето легло. Как й викаше? Кира?
— Полудял ли си? — отвърна ядосан Теон. — Ще заповядам да те…
Копелето го зашлеви право в лицето, костта на бузата му изпука под стоманената ръкавица и светът потъна в червения ад на болката. Теон падна, превъртя се по корем и преглътна кръвта в устата си.
„Затворете портите!“ — опита се да изкрещи, но беше късно. Мъжете на Дредфорт бяха посекли Ролфи и Кенед и се изливаха през портата, още и още, река от ризници и остри мечове. Ушите му звъняха. Ужасът го обкръжи. Лорен Черния беше извадил меча си, но вече го притискаха четирима. Видя, че Улф падна пронизан от стрела на арбалет, докато тичаше към Голямата зала. Майстер Лувин се мъчеше да го догони, когато един рицар на боен кон заби копие между раменете му, след което го прегази. Друг завъртя над главата си запалена факла и я хвърли на сламения покрив на конюшнята.
— Запазете ми двамата Фрей — крещеше отнякъде Копелето, а пламъците зареваха към небето. — Двамата Фрей ми запазете, всичко друго да изгори. Палете! Палете!
Последното нещо, което Теон Грейджой видя, беше Усмивка. Риташе да се измъкне от горящата конюшня, с пламнала грива, мяташе се подивял, изправен на задните си крака, и цвилеше, цвилеше…
ТИРИОН
Сънуваше напукан каменен таван и миризма на кръв, на изпражнения и изгоряла плът. Въздухът беше изпълнен с лютив дим. Около него скимтяха и стенеха мъже, а понякога въздухът се раздираше от изпълнен с нечовешка болка писък. Когато се опита да помръдне, разбра, че е оцапал постелята си. Очите му бяха пълни със сълзи, сигурно от пушека. „Да не би да плача?“ Не трябваше да позволи баща му да го види така. Беше Ланистър от Скалата на Кастърли. „Лъв. Трябва да бъда лъв. Да живея като лъв. Да умра като лъв.“ Но толкова го болеше… Останал без сили дори за един стон, остана да лежи в собствените си нечистотии и затвори очи. Някой наблизо проклинаше всички богове с тих, монотонен глас. Вслуша се в богохулствата и се зачуди дали не умира. След малко всичко в стаята заглъхна.
Озова се извън града. Вървеше през свят, лишен от цветове. Гарвани с големи черни криле се рееха в сиво небе, а враните се вдигаха на гневни рояци от пира си при всяка негова стъпка. Бели личинки пълзяха по лигава черна леш. Вълците бяха сиви. Сиви бяха и мълчаливите сестри. И едните, и другите се занимаваха с падналите. Труповете лежаха пръснати по цялото поле на рицарските турнири. Слънцето беше нажежен до бяло петак и блестеше над сивата река, която се носеше лениво през овъглените кости на потънали кораби. От кладите на мъртъвците се вдигаха черни стълбове дим и нажежена до бяло пепел. „Моето дело — помисли Тирион. — По моя заповед измряха.“
Отначало в този свят нямаше звук, но след време започна да чува гласовете на мъртвите, тихи и страшни. Те плачеха и стенеха, молеха се да дойде краят на болката, молеха се за помощ и викаха майките си. Тирион не помнеше майка си. Той искаше Шае, но нея я нямаше. Нямаше я, а той вървеше през сиви сенки и се мъчеше да си спомни…
Сестрите на мълчанието смъкваха броните и дрехите на мъртъвците. Всичките ярки цветове от връхните палта на изкланите бяха заличени. Мъртъвците бяха облечени в бяло и сиво, а кръвта им беше черна, корава и напукана. Гледаше как вдигат голите им тела, за да ги отнесат на кладите при другите. Металът и дрехите хвърляха в един бял дървен фургон, теглен от два черни коня.