„Толкова много мъртъвци. Толкова много.“ Телата им увисваха вяло, лицата им бяха вкочанени или лигави и подути, неразпознаваеми, почти нечовешки. Дрехите, които сестрите сваляха от тях, бяха украсени с черни сърца, сиви лъвове, мъртви цветя и с призрачно бледи елени. „Защо ги убих всички?“ Знаеше го някога, но го беше забравил.
Щеше да попита някоя от сестрите на мълчанието, но когато се опита да проговори, откри, че няма уста. Зъбите му бяха покрити с гладко изпъната кожа. Това го ужаси. Как щеше да живее без уста? Затича. Градът не беше далеко. В града щеше да се спаси, по-далече от всички тези мъртви. Нямаше нищо общо с мъртвите. Уста нямаше, но все пак беше жив човек. „Не, лъв, лъв, и то жив.“ Но когато стигна до градските стени, портите се затръшнаха пред него.
Когато отново се събуди, беше тъмно. Отначало не можа да види нищо, но постепенно около него се появиха очертанията на легло. Пердетата бяха спуснати, но успя да различи гравираните пилони и надвисналия над главата му балдахин. Постелята под него беше пухена, възглавницата — дебела и мека, от гъши пух. „Собственото ми легло, аз съм в собственото си легло, в собствената си спалня.“
Беше топло под завивките, под грамадната купчина кожи и одеяла, която го покриваше. Потеше се. „Треска“ — помисли той уморено. Чувстваше се толкова слаб… а когато се помъчи да вдигне ръка, болката го прониза. Отказа се. Имаше чувството, че главата му е огромна, голяма колкото леглото, и прекалено тежка, за да я вдигне от възглавницата. Тялото си почти не чувстваше. „Как съм дошъл тук?“ Опита се да си спомни. Битката започна да се връща в ума му на късчета и проблясъци. Битката по реката, рицарят, който му подаде ръка, мостът от кораби…
„Сир Мандън.“ Видя мъртвешки празните му очи, протягащата се ръка, зеления пламък, засиял по бялата лъскава броня. Страхът го заля като леден порой и той усети как мехурът му се изпразни под чаршафите. Щеше да извика, ако имаше уста. „Не, онова беше сън — помисли той, а главата му тътнеше. — Помогнете, някой да ми помогне. Джайм, Шае, мамо, някой… Тиша…“
Никой не чу. Никой не дойде. Сам в тъмното, той отново потъна в миришещия на пикня сън. Сънува, че сестра му стои над леглото му с лорд баща им до нея, намръщен. Трябваше да е сън, защото лорд Тивин беше на хиляда левги оттук, сражаваше се с Роб Старк на запад. И други влизаха и излизаха. Варис го погледна отгоре и въздъхна, но Кутрето пусна някаква шега. „Проклето вероломно копеле — помисли си с жлъч Тирион, — пратихме те да доведеш помощ от Горчив мост, а ти така и не се върна.“ Понякога ги чуваше да си говорят, но не разбираше думите. Гласовете им бръмчаха в ушите му като оси в плъстена торба.
Искаше да попита дали са спечелили битката. „Трябва, иначе щях да съм просто една глава, набита на някоя пика. Щом съм жив, значи сме победили.“ Не знаеше кое го радва повече: победата или това, че е способен да я осмисли. Макар и бавно, умът му се връщаше. Това беше добре. Умът, друго не му трябваше.
Когато са събуди отново, пердетата бяха дръпнати и Подрик Пейн стоеше над него със запалена свещ. Щом видя, че Тирион отвори очи, момчето избяга. „Не, не си отивай, помогни ми, помощ“, опита се да извика той, но успя да издаде само приглушен стон. „Нямам уста.“ Вдигна ръка към лицето си. Всяко движение беше болезнено. Пръстите му напипаха корав плат там, където трябваше да има месо, устни, зъби. „Лен.“ Долната половина на лицето му беше превързана здраво, маска от спечен гипс с дупки за дишане и хранене.
Скоро Под се появи отново. Този път с него влезе някакъв непознат, майстер с верижка и халат.
— Милорд, трябва да лежите спокойно — каза мъжът. — Ранен сте тежко. Ако се движите, ще си навредите много. Жаден ли сте?
Успя да кимне. Майстерът напъха извита медна фуния в дупката за хранене и изля тънка струя в гърлото му. Тирион преглътна, без да усети вкуса. Твърде късно осъзна, че е маков сок. Докато майстерът изваждаше фунията от устата му, вече отново се унасяше.
Този път сънува, че е на пир, на победен пир в някаква огромна зала. Седеше във високо кресло на подиум, а мъжете вдигаха бокалите си и го поздравяваха като герой. Там беше и Марилион, певецът, който беше пътувал с тях през Лунните планини. Свиреше на лютня и пееше за храбрите подвизи на Дяволчето. Дори баща му се усмихваше одобрително. Когато песента свърши, Джайм стана от мястото си, прикани Тирион да коленичи и го докосна първо по едното рамо, а после по другото със златния си меч, и той стана вече като рицар. Шае чакаше да го прегърне. Хвана го за ръка, засмя се и започна да го задява, наричайки го „моя гигант Ланистър“.