Събуди се в тъмна и студена празна стая. Пердетата отново бяха спуснати. Нещо не беше както трябва, имаше нещо изопачено, макар че не можеше да каже какво е. Отново беше сам. Избута завивките, опита се да седне, но болката беше непоносима и той скоро се предаде, отпусна се и задиша хрипливо. Лицето беше най-малкото. Десният му хълбок се беше превърнал в изтръпнала маса, а при всяко вдигане на ръката болката го жегваше през гърдите. „Какво е станало с мен?“
Дори боят му се струваше полусън, когато се опиташе да се върне към него. „Ранили са ме по-лошо, отколкото мислех. Сир Мандън…“ Споменът го уплаши, но Тирион се постара да го задържи, да го превърти в главата си, да го погледне в лицето. „Той се опита да ме убие, факт. Тази част не е сън. Щеше да ме заколи, ако Под не… Под, къде е Под?“
Стисна зъби, хвана въжетата на балдахина и дръпна. Завесите се откъснаха и се смъкнаха, наполовина върху рогозките на пода, наполовина върху него. Дори това нищожно усилие го зашемети. Стаята се завъртя — бели стени и тъмни сенки, с един тесен прозорец. Видя един свой сандък, мръсна купчина дрехи и очуканата си броня. „Това не е моята спалня! Не е дори Кулата на Ръката.“ Някой го беше преместил. Гневният му вик излезе като приглушен стон. „Преместили са ме тук, за да умра“ — помисли, но се предаде и отново затвори очи. Стаята беше влажна и студена, а той гореше.
Сънува по-добро място. Малка уютна къщичка край морето, по залез. Стените й бяха напукани, а подът беше направен от отъпкана пръст, но тук винаги му беше топло, дори когато огънят изтлееше. „Тя все се заяждаше с мен за това — спомни си той. — Никога не съм мислил да клада огън, това винаги е било работа за слугите.“
Но ние нямаме слуги — напомняше му тя, а той отвръщаше:
— Имаш мен. Аз съм твоят слуга. — А тя казваше:
— Мързелив слуга. Какво правят с мързеливите слуги в Скалата на Кастърли, милорд? — А той й отвръщаше:
— Целуват ги.
Това винаги я разсмиваше.
— Не, не го правят. Бият ги, обзалагам се — казваше тя, но той настояваше:
— Не, целуват ги, целуват ги, ето така. — И й показваше как. — Първо целуват пръстите им, един по един, после китките, да, и тук, в сгъвките на лактите. После ги целуват по смешните ушенца, всички слуги имат смешни ушенца. Престани да се смееш! И ги целуват по бузките, и по нослетата, дето малко са щръкнали нагоре, тук, ето така, а после целуват сладките им вежди, и по косата ги целуват, и по устните, и после целуват… мммм… устата им… ето така…
Целуваха се с часове и почти нищо друго не правеха, освен да се излежават в леглото, да слушат вълните и да се докосват. Тялото й за него беше истинско чудо, а и тя като че ли намираше радост в неговото. Понякога му пееше. „Обичах девица, красива като лято, със слънце в косата.“
— Обичам те, Тирион — шепнеше му преди за заспят в нощта. — Обичам устните ти. Обичам гласа ти, и думите, които ми казваш, и колко си нежен с мен. Обичам лицето ти.
— Лицето ми?
— Да. Да. Ръцете ти обичам, и как ме докосваш. Обичам члена ти. Члена ти обичам, обичам да го чувствам в себе си.
— И той те обича, милейди.
— Обичам да повтарям името ти. Тирион Ланистър. Отива си с моето. Не, не Ланистър, другото. Тирион и Тиша. Тиша и Тирион. Тирион. Моят Тирион…
„Лъжи. Всичко е било преструвка. За злато. Тя беше курва, курвата на Джайм, подаръкът на Джайм, милейди на лъжата.“ Лицето й сякаш се стопи, разтвори се под булото на сълзите, но макар да си отиде, той продължи да чува тихия, далечен отзвук на гласа й, който го зовеше. „…милорд, чувате ли ме? Милорд? Тирион? Милорд? Милорд?“
През мъглата на просмукания с маков сок сън видя надвесено над себе си меко розово лице. Беше се върнал във влажната стая със скъсаните завеси, а лицето беше не което трябва, не нейното, много кръгло беше това лице, с къса кафява брада.
— Жаден ли сте, милорд? Мляко ви донесох, любимото ви мляко. Не трябва да се борите, не, не се мъчете да се движите, трябва да си починете. — Държеше фуния в едната си влажна розова ръка и шишенце в другата.
Когато мъжът се наведе над него, пръстите на Тирион се пъхнаха под верижката му с многото метали, сграбчиха и задърпаха. Майстерът изтърва шишенцето, млякото на маковия сок се плисна по завивките. Тирион изви ръка, докато не усети как брънките на веригата се впиват в плътта на дебелия врат.