Майстерът стоеше до леглото като гъска, готова да отлети.
— Милорд, вижте, най-вероятно да ви остане белег…
— Най-вероятно? — Понечи да се изсмее, но лицето му се сгърчи от болката. Белег, разбира се, щеше да има. И носът му едва ли щеше да израсне отново. Не че лицето му беше кой знае колко красиво и преди. — Научи ме… да не… си играя… с брадви. — Понечи да се ухили и го заболя. — Къде… сме? — Болеше го да говори, но твърде дълго беше мълчал.
— А, вие сте в Стегата на Мегор, милорд. В стая над балната зала на кралицата. Нейна милост пожела да сте близо до нея, за да може да ви наглежда лично.
„Бас държа, че иска.“
— Върни ме — заповяда Тирион. — В моето… легло. Моята… стая. — „Където около мен ще са моите хора, и моят майстер, ако си намеря някой, на когото да мога да се доверя.“
— Вашите… милорд, това е невъзможно. Кралската Ръка се настани в бившите ви покои.
— Аз… съм… кралската Ръка. — Започна да се изтощава от усилието да говори, а това, което чу, го обърка.
Майстер Балабар го погледна отчаяно.
— Не, милорд, аз… вие бяхте ранен, почти смъртоносно. Вашият лорд баща вече пое тези задължения. Лорд Тивин…
— Той е тук?
— Лорд Тивин ни спаси всички. Простолюдието говори, че е бил духът на крал Ренли, но по-разумните хора схващат. Беше вашият баща и лорд Тирел, с Рицаря на цветята и лорд Кутрето. Преминаха през пепелищата и удариха узурпатора Станис в тил. Беше голяма победа и сега лорд Тивин се настани в Кулата на Ръката да помогне на Негова милост да изправи кралството на крака, слава на боговете.
— Слава на боговете — повтори кухо Тирион. Проклетият му баща и проклетото Кутре, и духът на Ренли? — Искам… — „Кого искам?“ Не можеше да каже на розовичкия Балабар да му доведе Шае. Кого да извика? На кого да се довери? На Варис? На сир Джейслин? — …моя скуайър — довърши той. — Под. Пейн. — „Под беше на понтона, той спаси живота ми.“
— Момчето? Онова странно момче?
— Странното момче. Подрик. Пейн. Иди. Прати ми го.
— Както заповядате, милорд.
Майстер Балабар заклати глава и се изниза, а Тирион зачака, усещайки как силата се изнизва от него. Зачуди се колко време е бил тук, колко време е проспал? „Церсей би искала да заспя завинаги, но няма да я зарадвам.“
Подрик Пейн влезе плах като мишка.
— Милорд? — Пристъпи боязливо към леглото. „Как може едно момче да е толкова храбро в битка и толкова уплашено в стая с болник?“ — зачуди се Тирион. — Исках да остана до вас, но майстерът ме изгони.
— Ти него изгони. Чуй ме. Трудно говоря. Трябва ми вино с билки. За сън. Сънено вино, не сок от мак. Иди при Френкен. Френкен, не Балабар. Гледай като го прави, и го донеси. — Под хвърли поглед към лицето на Тирион и бързо извърна очи. „Е, за това не мога да го виня.“
— Искам… — продължи Тирион — мои. Гвардия. Брон. Къде е Брон?
— Направиха го рицар.
Дори от мръщенето болеше.
— Намери го. Доведи го.
— Както заповядате. Милорд. Брон.
Тирион сграбчи момчето за китката.
— Сир Мандън?
Момчето трепна.
— Не исках да го у-у-у…
— Мъртъв? Ти… си сигурен? Мъртъв?
Под неловко пристъпи от крак на крак.
— Удави се.
— Добре. Не казвай нищо. За него. За мен. Нищо. Нищо.
Когато скуайърът излезе, го напуснаха и последните сили. Той отново затвори очи. Сигурно пак щеше да сънува Тиша. „Чудно, дали и сега ще ми хареса лицето“ — помисли си с горчивина.
ДЖОН
Когато Корин Полуръката му каза да събере съчки за огън, Джон разбра, че краят им е близо.
„Хубаво ще е отново да се стоплим, макар и за малко“ — каза си той, докато кършеше клоните на едно изсъхнало дърво. Дух клечеше и го гледаше, тих както винаги. „Дали ще вие, когато умра, както ви вълкът на Бран, когато той падна? — зачуди се Джон. — Дали и Рошльо ще вие, далече някъде в Зимен хребет, и Сив вятър и Нимерия, където и да са?“