Луната се вдигаше над един връх, а слънцето потъваше зад друг. Джон драсна с камата искри от кремъка и накрая тънката нишка на пушека се появи. Корин дойде и застана над него, когато първите пламъчета заиграха по сухата обелена кора и боровите иглички.
— Свенлив като девица в брачната си нощ — промълви тихо едрият щурмовак. — И също толкова чист. Понякога човек забравя колко хубав е един огън.
Не беше човек, от когото ще очакваш да говори за девици и брачни нощи. Доколкото Джон знаеше, Корин беше изкарал целия си живот в Стража. „Дали е обичал някога девица и дали е имал брачна нощ?“ Не можеше да го попита. Затова си замълча и заслони огъня с шепи. Когато пламъците запращяха, свали вкочанените си ръкавици, за да си стопли ръцете, и въздъхна, зачуден дали дори една девича целувка би била толкова хубава. Топлината се плъзна по пръстите му като разтопено масло.
Полуръката се отпусна на земята и седна скръстил нозе край огъня; трепкащите пламъчета заиграха по скулите му. Само двамата бяха останали от петимата щурмоваци, избягали от Пискливия проход в синьо-сивата пустош на Ледени нокти.
Отначало Джон подхранваше надеждата, че Долбридж ще задържи диваците в прохода. Но когато чуха далечния зов на рога, всички разбраха, че скуайърът е паднал. После забелязаха един орел да се рее в сумрака на грамадните си синьо-сиви криле и Каменната змия свали лъка си, но птицата отлетя извън обхвата на стрелите още преди да е опънал тетивата. Ибин се изплю и замърмори мрачно за варгове и въплъщенци.
Зърнаха орела още два пъти същия ден и чуха ловния рог да отеква зад тях сред планините. Всеки път изглеждаше по-силен и малко по-близък. Когато падна нощта, Полуръката каза на Ибин да вземе коня на скуайъра и своя и да препусне с все сила на изток към Мормон по пътя, по който бяха дошли. Останалите трябваше да задържат преследвачите.
— Прати Джон — беше настоял Ибин. — Той може да язди бързо като мен.
— Джон го чака друга задача.
— Той все още е момче.
— Не — каза Корин. — Той е мъж на Нощния страж.
Щом луната се вдигна, Ибин се раздели с тях. Каменната змия повървя малко с него, после се върна да заличи дирите им и тримата поеха на югозапад.
След това дните и нощите сякаш се сляха. Спяха на седлата и спираха само колкото да нахранят и напоят конете, след което тръгваха отново. Яздеха по голи камънаци, през мрачни борови гори и преспи стар сняг, по заледени ридове и през плитки реки, които нямаха имена. Понякога Корин или Каменната змия опитваха да заличат следите, но това беше напразно. Следяха ги. Всяка заран и всяка привечер виждаха орела, реещ се като тъмно петънце в огромното сиво небе. Катереха се по полегатото било между два покрити със сняг върха, когато една скална котка излезе с ръмжене от леговището си, няма и на десет разкрача пред тях. Кобилата на Каменната змия се подплаши, спъна се и си счупи крак.
Този ден Дух яде добре, а Корин настоя да смесят овеса с кръвта на коня, да им даде сила. Гадният вкус на кашата едва не задави Джон, но той я изгълта насила. Всеки си отряза по десетина къса сурово жилаво месо от трупа и го дъвкаха по пътя, а останалото оставиха за дивата котка.
Отказаха се да заличават следите. Каменната змия предложи да се скрие и да изчака преследвачите им в засада. Сигурно щял да може да отведе няколко със себе си в пъкъла. Корин отказа.
— Ако някой в Нощен страж може да се измъкне от Ледени нокти сам и пеша, това си ти, братко. Ти можеш да минеш през височини, които конят трябва да заобикаля. Тръгни към Юмрука. Кажи на Мормон какво видя Джон и как. Кажи му, че старите сили се пробуждат, че е видял великани, варги и още по-лоши неща. Предай му, че дърветата отново имат очи.
„Няма никакъв шанс“ — помисли Джон докато гледаше как Каменната змия се скрива зад покрития със сняг зъбер, като малка черна буболечка, запълзяла по вълнистото бяло море.
Всяка нощ му се струваше по-студена от предишната и по-пуста. Дух не винаги оставаше с него, но не се и отдалечаваше много. Дори когато бяха разделени, Джон долавяше близостта му. Това го радваше. Полуръката не беше от най-разговорливите спътници. Дългата му плитка се полюшваше с движението на коня. Често яздеха с часове, без да си продумат дума, единствените звуци бяха скърцането на конските подкови по камъка и пронизителният писък на неспирния вятър. Когато спеше, не сънуваше: нито вълци, нито братята си, нищо. „Дори сънищата не могат да преживеят тук“ — казваше си.