— Остър ли е мечът ти, Джон Сняг? — попита Корин Полуръката от другата страна на треперливия огън.
— Мечът ми е валирианска стомана. Стария мечок ми го даде.
— Помниш ли думите на клетвата си?
— Да. — Такива думи човек трудно можеше да забрави. Изречеш ли ги веднъж, не можеш да ги отмениш. Променяха живота ти завинаги.
— Кажи ги отново с мен, Джон Сняг.
— Щом искате.
Гласовете им се сплетоха в един под вдигащата се луна, а Дух слушаше и самите планини им бяха свидетели.
— Нощта се сбира и започва моят страж. И няма той да свърши до смъртта ми. Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя. Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения. Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.
Когато свършиха, се чуваше само тихото пращене на огъня и далечната въздишка на вятъра. Джон разтвори и сви изгорелите си пръсти, стиснал здраво думите в ума си, молейки се на бащините си богове да му дадат сила да умре храбро, когато дойде неговият час. Щеше да е скоро. Конете им бяха вече на ръба на изтощението. Джон подозираше, че този на Корин няма да издържи дори още един ден.
Въглените изтляваха.
— Този огън скоро ще загасне — каза Корин. — Но ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.
Джон нямаше какво да отвърне. Само кимна.
— Все още можем да им избягаме — каза Корин. — Или не.
— Не ме е страх да умра. — Не беше съвсем истина, но не беше и лъжа.
— Може би няма да е толкова леко, Джон.
Не го разбра.
— Какво искате да кажете?
— Ако ни настигнат, трябва да се предадеш.
— Да се предам? — Той примигна невярващо. Диваците не взимаха в плен мъжете, които наричаха „врани“. Убиваха ги, освен ако… — Те щадят само клетвопрестъпници. Като Манс Райдър.
— И теб.
— Не. — Той поклати глава. — Никога. Няма да го направя.
— Ще го направиш. Аз ти заповядвам.
— Заповядвате ми? Но…
— Честта ни не е по-скъпа от живота ни, докато владенията са в безопасност. Ти мъж ли си на Нощния страж?
— Да, но…
— Няма но, Джон Сняг. Или си, или не си.
Джон изправи гръб.
— Съм.
— Тогава ме чуй. Ако ни хванат, ще минеш на тяхна страна, както те подканяше дивото момиче, което плени. Може да ти заповядат да нарежеш плаща си на парчета, да им се закълнеш във вярност над бащиния си гроб, да прокълнеш и братята си, и лорд-командира. Каквото и да поискат от теб, няма да се колебаеш. Ще направиш каквото ти поискат… но в сърцето си помни кой си и какво си. Върви с тях, яж с тях, бий се с тях, колкото трябва. И наблюдавай.
— За какво? — попита Джон.
— Де да знаех — отвърна Корин. — Твоят вълк видя, че копаят в долината на Млечна вода. Какво са търсили в такова пусто и далечно място? Намерили ли са го? Ето това трябва да разбереш, преди да се върнеш при лорд Мормон и братята си. Това е задачата, която ти възлагам, Джон Сняг.
— Ще направя каквото казвате — отвърна с неохота Джон, — но… вие ще им кажете, нали? Най-малкото на Стария мечок? Ще му кажете, че не съм престъпил клетвата си.
Корин Полуръката го изгледа през огъня с очи, губещи се в езера от сянка.
— Когато го видя. Кълна се. — Махна с ръка към огъня. — Още дърва. Искам да е светло и топло.
Джон отиде да насече още клони, върна се и започна да ги чупи на коляното си, преди да ги хвърли в огъня. Дървото отдавна беше мъртво, но сякаш оживя отново в огъня, докато танцуващите пламъци се разбуждаха с всеки нов наръч, завихряха се и заиграваха в бляскавите си премени от жълто, червено и оранжево.
— Достатъчно — каза рязко Корин. — А сега тръгваме.
— Тръгваме? — Отвъд кръга на огъня беше тъмно и нощта беше студена. — Накъде тръгваме?
— Обратно. — Корин се качи на изтощения си кон. — Надявам се, че огънят ще ги привлече. Хайде, братко.
Джон надяна ръкавиците си и придърпа качулката. Дори конете като че ли оставиха огъня с неохота. Слънцето отдавна си беше отишло и само студеният сребрист блясък на луната осветяваше пътя им. Джон не знаеше какво е намислил Корин, но сигурно беше някаква възможност.