— Тук е подходящо да си направим стоянка — заяви той. — Устието на пещерата ще ни засланя отгоре, а зад нас не могат да се промъкнат, без да прекосят височината. Остър ли е мечът ти, Джон Сняг?
— Да — каза той.
— Да нахраним конете. Доблестно ни служиха, горките животни.
Джон даде на своя гарон последните шепи овес и го погали по рошавата грива. После придърпа ръкавиците и сви пръсти. „Аз съм щитът, който пази човешките владения.“
През висините отекна ловен рог и миг след това Джон чу лая на кучета.
— Скоро ще са при нас — обяви Корин. — Дръж вълка до себе си.
— Дух, ела — извика Джон. Вълчището се върна при него с неохота, опашката му щръкна възбудено.
Диваците се изляха през рида на половин миля от тях. Песовете тичаха пред тях, озъбени сиво-кафяви зверове, с немалко вълча кръв в жилите. Дух оголи зъби и козината му настръхна.
— Спокойно — замърмори му Джон. — Стой. — Над главата си чу шумолене на криле. Орелът кацна над една издадена скала и изпищя победоносно.
Ловците запристъпваха предпазливо — сигурно се бояха от стрели. Джон ги преброи четиринадесет, с осем кучета. Половината от тях бяха скрили лицата си под груби шлемове от дърво и кожа. Неколцина бяха опънали късите си лъкове от дърво и рог, но не стреляха. Останалите бяха въоръжени с къси копия и бойни чукове. Един беше с нащърбена каменна брадва. Носеха жалки парчетии метална броня, събрана от убити щурмоваци. Диваците не познаваха нито рударството, нито топенето, а на север от Вала ковачите бяха рядкост.
Корин извади дългия си меч. Историята как се бил научил да се бие с лявата ръка, след като загубил дясната, беше важна част от легендата за него: твърдяха, че след това боравел с оръжието по-добре отпреди. Джон се изправи рамо до рамо с едрия щурмовак и извади от ножницата Дълъг нокът. Въпреки мразовития въздух очите му залютяха от потта.
На десет разкрача от пещерата ловците спряха. Водачът им продължи сам, яхнал някакъв звяр, който приличаше повече на коза, отколкото на кон, поне ако се съдеше по увереността, с която се катереше по неравния склон. Когато мъжът и животното приближиха, Джон чу, че дрънчат: и двамата бяха снаряжени в ризници от кости. Кравешки, овчи кости, кости от кози, сърни и елени, грамадни кости от космати мамути… и човешки също.
— Дрънчаща риза — извика Корин.
— За враните аз съм Владетеля на костите. — Шлемът на ездача беше направен от счупен череп на великан, а нагоре и надолу от врата по ръцете му коженият елек беше обшит с мечи нокти.
Корин изсумтя.
— Никакъв владетел не виждам. Само едно псе, облечено в пилешки кости, което дрънчи, яхнало коза.
Дивакът изсъска от гняв и животното му се изправи на задните си крака. Наистина дрънчеше. Костите бяха свързани хлабаво и тракаха при всяко помръдване.
— Твоите кости скоро ще задрънчат, Полуръка. Ще ти сваря месата и от ребрата ти ще си направя ризница. Ще нанижа зъбите ти на гердан, да отблъскват магии, и ще ям овесена каша от черепа ти.
— Щом искаш костите ми, ела да си ги вземеш.
Дрънчащата риза не прояви охота да приеме поканата му. Броят на хората му не означаваше много в скалните теснини, където двамата черни братя бяха заели позиция; за да ги изтласкат от пещерата, диваците трябваше да им идват двама по двама. Но друг от бандата му подкара коня си и спря до него. Беше една от жените им воини, наричани „жени на копието“.
— Врани, ние сме четиринайсет на двама, и осем кучета за вашия вълк — извика тя. — Дали ще се биете, или ще бягате — наши сте.
— Покажи им — заповяда Дрънчащата риза.
Жената бръкна в оцапаната с кръв торба на рамото си и извади трофей. Ибин беше плешив като яйце, затова тя размаха главата му, хваната за ухото.
— Храбро умря — каза тя.
— Но умря — добави Дрънчащата риза. — Също както ще умрете и вие. — И развъртя брадвата над главата си. Добра стомана беше, със зъл блясък на двете остриета. Ибин никога не оставяше оръжието си без грижа. Другите диваци се струпаха зад него и зареваха злобни насмешки и закани. Неколцина избраха за подигравките си Джон.
— Тоя вълк твой ли е бе? — извика един мършав младок и развъртя каменен боздуган. — До залез-слънце ще ми стане наметало.
От другата страна на редицата друга жена на копието разтвори дрипавите си кожи да покаже на Джон тежката си бяла гърда.
— Бебенцето иска ли мама? Ела да си цукнеш, момченце.