Кучетата също залаяха.
— Искат да ни ядосват, за да направим някоя глупост. — Корин изгледа Джон. — Помни заповедите си.
— Май трябва да разкъшкаме враните — изрева Дрънчащата риза над общата врява. — Застреляйте ги.
— Не! — викна Джон и пристъпи две крачки напред. — Предаваме се!
— Предупредиха ме, че копелдашката кръв е страхлива — чу той хладния глас на Корин Полуръката зад себе си. — Виждам, че е така. Хайде, бягай при новите си господари, страхливецо.
С почервеняло лице, Джон заслиза по склона към седящия на коня си Дрънчаща риза. Дивакът се втренчи в него зад дупките на шлема си и каза:
— Свободният народ няма нужда от страхливци.
— Той не е страхливец. — Един от диваците с лъковете свали шлема си и тръсна дългата си рошава червена коса. — Това е копелето на Зимен хребет, дето ме пощади. Оставете го да живее.
Джон срещна очите на Игрит и онемя.
— Да умре! — настоя Владетелят на костите. — Черните врани са коварни птици. Не му вярвам.
На скалата над тях орелът плесна с криле и разцепи въздуха с гневен писък.
— Птицата те мрази, Джон Сняг — каза Игрит. — И с право. Беше човек, преди ти да го убиеш.
— Не знаех — отвърна искрено Джон и се помъчи да си спомни лицето на мъжа, когото беше посякъл в прохода. — Ти ми каза, че Манс би ме взел.
— И ще те вземе — каза Игрит.
— Манс не е тук — каза Дрънчащата риза. — Рагвил, изкорми го.
Едрата жена на копието присви очи и отвърна:
— Щом враната иска да дойде при свободния народ, нека покаже храбростта си и колко е искрен.
— Ще направя каквото искате.
Дрънчащата риза се разсмя и костената му броня затрака.
— Тогава убий Полуръката, копеле.
— Ако може — каза Корин. — Обърни се, Сняг, и умри!
А мечът на Корин вече идваше към него и Дълъг нокът успя някак да скочи нагоре и да го спре. Силата на сблъсъка едва не изби „меча копеле“ от ръката на Джон и го накара да залитне назад. „Не се колебай, каквото и да поискат от теб.“ Стисна го с две ръце, овладя се бързо и нанесе своя удар, но едрият щурмовак го помете настрана с презрителна лекота. И двубоят започна — бързината на младока срещу дивашката сила на ударите на Корин. Дългият меч на Полуръката сякаш връхлиташе срещу него отвсякъде, биеше като стоманен порой ту от едната страна, ту от другата, тласкаше го, накъдето си поиска, изваждаше го от равновесие. Джон вече усещаше, че ръцете му се схващат.
Дори когато зъбите на Дух се забиха свирепо в прасеца на щурмовака, Корин остана прав — но за миг само се разкри. Джон скочи и се превъртя. Щурмовакът залитна назад и в миг на Джон му се стори, че ударът му не го е докоснал. После по гърлото на едрия мъж се появи низ от червени сълзи, светли като наниз рубини, кръвта бликна и Корин Полуръката рухна на колене.
От муцуната на Дух капеше кръв, но само върхът на меча копеле беше оцапан, последната половин педя. Джон издърпа вълчището, коленичи и го прегърна през врата. Светлината в очите на Корин вече гаснеше.
— Остър — промълви той и вдигна посечените си пръсти. После ръката му падна и вече го нямаше.
„Знаеше — помисли изтръпнал Джон. — Знаеше, че ще поискат това от мен.“ Тогава се сети за Самуел Тарли, за Грен и за Ед Скръбния, за Пип и Тоуд в Черен замък. Беше ли ги загубил всички тях, както беше загубил Бран, Рикон и Роб? Кой беше той сега? И какво?
— Вдигнете го. — Нечии груби ръце го повлякоха и го изправиха. Джон не се възпротиви. — Имаш ли име?
Вместо него отговори Игрит.
— Името му е Джон Сняг. В жилите му тече кръвта на Едард Старк, от Зимен хребет.
Рагвил се разсмя.
— Кой би си го помислил? Полуръката да го посече изтърсакът на някакво лордче.
— Изкормете го! — викна Дрънчащата риза. Орелът долетя при него, кацна на шлема му — череп и изкряка.
— Той се предаде — припомни му Игрит.
— Да, и закла брат си — кимна добродушно един нисък мъж с ръждясал шлем.
Дрънчащата риза приближи с коня и костите издрънчаха.
— Вълкът го направи. Грозна работа. Смъртта на Полуръката беше моя.
— Всички видяхме как напираше да си я вземеш — подигра се Рагвил.
— Той е варг — каза Владетелят на костите. — И врана. Не ми харесва.
— Варг може и да е — отвърна Игрит, — но това никога не ни е плашило.