Усети ръката й на лицето си — тя прибра назад косата му.
— Целият си потен — каза тя. — Искаш ли да пийнеш?
— Да.
Вдигна меха към устата му и Бран загълта толкова бързо, че водата потече покрай устата му. Винаги беше изтощен и жаден, когато се върнеше. И гладен. Спомни си умиращия кон, вкуса на кръв в устата си, миризмата на горяла плът в утринния въздух.
— Колко?
— Три дни — каза Джойен. Беше дошъл безшумно, а може би беше бил тук през цялото време: Бран не можеше да каже в този сляп и черен свят. — Уплашихме се за теб.
— Бях с Лято — каза Бран.
— Твърде дълго. Така можеш да умреш от глад. Мийра сипваше по малко вода в гърлото ти, мазахме и мед по устата ти, но не е достатъчно.
— Ядох — отвърна Бран. — Хванахме един лос и трябваше да прогоним дървесната котка, която се опита да ни го открадне. — Котакът беше жълтокафяв и едва на половина на ръста им, но много свиреп. Помнеше мускусната му миризма и как им ръмжеше от дъбовия клон.
— Вълците ядат — каза Джойен. — Но ти — не. Внимавай, Бран. Не забравяй кой си.
Много добре помнеше кой е: момчето Бран, сакатият Бран. „По-добре Бран зверчето.“ Чудно ли беше, че предпочита да сънува сънищата на Лято, вълчите сънища? Тук, в студената и влажна тъмнина на гробницата най-после се беше отворило третото му око. Можеше да стигне Лято, когато си поиска, а веднъж дори бе докоснал Дух и проговори на Джон. Макар че това навярно само го беше сънувал. Не разбираше защо напоследък Джойен все се мъчи да го върне. Бран се надигна на ръце и седна.
— Трябва да кажа на Оша какво видях. Тя тук ли е? Къде е отишла?
— Никъде, милорд — обади се дивата жена. — Но ми омръзна да се бутам слепешката в чернилката. — Той чу тупкането на петите й в камъка и обърна глава, но не видя нищо. Стори му се, че я помириса, но не беше сигурен. Всички вече воняха еднакво, а той нямаше носа на Лято, за да ги различи. — Снощи пиках на крака на някакъв крал — продължи Оша. — Или беше заранта, кой да ти каже? Спях, но вече се събудих. — Всички спяха много, не само Бран. Нямаха какво друго да правят. Да спят, да ядат и пак да спят, и понякога да си поприказват… но не много и само шепнешком, за всеки случай. На Оша щеше повече да й хареса, ако изобщо не говореха, но нямаше как да усмирят Рикон или да спрат безкрайното мърморене на Ходор: „Ходор, ходор, ходор.“
— Оша — каза Бран, — Видях, че Зимен хребет гори. — Вляво от себе си чуваше тихото дишане на Рикон.
— Сън — отвърна Оша.
— Вълчи сън — настоя Бран. — И го подуших. Нищо друго не мирише като огъня или кръвта.
— Чия кръв?
— Хора, коне, кучета, всичко. Трябва да излезем и да видим.
— Тази мършава кожа по мене е единственото, което си имам — каза Оша. — Тая сепия, принцът, ако ме спипа, ще ми я съдерат с бича.
Мийра напипа ръката на Бран в тъмното и стисна пръстите му.
— Аз ще отида, щом те е страх.
Бран чу шумолене на пръсти по кожа, после звук от стомана, удряща по кремък. После пак. Излетя искра и прихвана. Оша леко духна. Дългият светъл пламък се пробуди и се протегна като момиче на пръсти. Над него се рееше лицето на Оша. Тя вдигна над пламъка една факла. Бран примижа, когато смолата пламна и изпълни света с оранжевия си блясък. Светлината разбуди Рикон и той седна и се прозя.
Щом сенките се размърдаха, за миг изглеждаше сякаш и мъртвите са се надигнали. Лиана и Брандън, техният баща лорд Рикард Старк, неговият баща лорд Едвил, лорд Вилам и неговият брат Артос Неумолимия, лорд Донър и лорд Родуел, едноокият лорд Джонел, лорд Барт и лорд Брандън, и лорд Креган, който се беше сражавал с Рицаря на драконите. Седяха на каменните си столове, с каменните вълци в нозете им. Тук идваха те, когато топлината се изсипеше от телата им; тук беше тъмната зала на мъртвите, където живите не смееха да стъпят.
А в устието на празната гробница, чакаща Едард Старк, под строгия му гранитен лик, шестимата бегълци се бяха приютили около оскъдния си запас от хляб, вода и сушено месо.
— Много малко остана — измърмори Оша и примига над жалкото им продоволствие. — Бездруго трябва да ида да пооткрадна малко храна, че както е тръгнало, скоро ще трябва да изядем Ходор.
— Ходор — каза Ходор и й се ухили щастливо.
— Денем ли е вънка, нощем ли е? — зачуди се Оша. — Вече им изтървах края.