Оша се взря в язовото дърво, в червеното лице, изрязано в белия му ствол.
— И да те оставим на боговете?
— Моля те… — Майстерът преглътна. — …Една… глътка вода… и… още нещо. Ако можеш…
— Тъй. — Тя се обърна към Мийра. — Отведи момчетата.
Джойен и Мийра поведоха Рикон. Ходор тръгна след тях. Ниските клони зашибаха Бран в лицето и изтриха сълзите му. След малко Оша дойде при тях в двора. За майстер Лувин не им каза нищо.
— Ходор трябва да остане с Бран да му служи за крака — каза дивачката. — Аз ще взема Рикон с мен.
— Ние ще тръгнем с Бран — каза Джойен Тръстиката.
— Да, мислех, че така ще изберете — отвърна Оша. — Аз мисля да опитам през Източната порта и да хвана кралския път.
— Ние взимаме Ловджийската порта — каза Мийра.
— Ходор — каза Ходор.
Първо спряха при кухните. Оша намери няколко самуна хляб, който още ставаше за ядене, и дори една изстинала печена гъска, която раздели на две. Мийра изрови делва с мед и торба с ябълки.
Сбогуваха се отвън. Рикон захлипа и впи ръце в крака на Ходор, но Оша го шлевна по задника с копието си и той заприпка послушно с нея. Рошльо застъпва след двамата. Последното, което Бран видя, беше опашката на вълчището, махаща му за сбогом преди да се скрие зад прекършената кула.
Железният портикул, затварящ Ловджийската порта, беше толкова лошо огънат от горещината на пламъците, че не можеше да се вдигне на повече от стъпка. Наложи се един по един да се промушат между шиповете му.
— При лорд баща ви ли ще отидем? — попита Бран, след като минаха моста между стените. — В Сива вода?
Мийра погледна брат си.
— Пътят ни е на север — обяви Джойен.
В края на Вълчия лес Бран се извърна в коша си, за да погледне за последен път замъка, който беше неговият живот. В сивото небе още се виеха струи черен дим, но не повече, отколкото щяха да се вдигат от комините на Зимен хребет в някоя студена есенна привечер. Сажди бяха оцапали амбразурите, тук-там по стените се мяркаше срутен зъбер, но отдалече щетите изглеждаха малки. Отдалече върховете на цитаделите и кулите още си стояха, както бяха стояли стотици години, и беше трудно да се разбере, че замъкът е опустошен и опожарен. „Силен е камъкът — каза си Бран, — корените на дърветата слизат дълбоко, а под земята кралете на Зимата седят на своите тронове.“ Докато тях ги има, имаше го и Зимен хребет. Не беше мъртъв, а само прекършен. „Също като мен — помисли той. — Не съм мъртъв.“
ПРИЛОЖЕНИЕ
КРАЛЕТЕ И ТЕХНИТЕ ДВОРОВЕ
КРАЛЯТ НА ЖЕЛЕЗНИЯ ТРОН
— Джофри Баратеон, първият с това име, тринадесетгодишно момче, най-големият син на крал Робърт I Баратеон и кралица Церсей от дома Ланистър,
— майка му, кралица Церсей, кралица регент и протектор на Владенията,
— сестра му, принцеса Мирцела, деветгодишно момиче,
— брат му, принц Томен, осемгодишно момче, наследник на Железния трон,
— чичовците му:
— Станис Баратеон, владетел на Драконов камък, титулуващ се „крал Станис Първи“,
— Ренли Баратеон, владетел на Бурен край, титулуващ се „крал Ренли Първи“,
— вуйчовците му:
— Сир Джайм Ланистър, Кралеубиеца, лорд-командир на кралската гвардия, пленен при Речен пад,
— Тирион Ланистър, Ръката на краля,
— лична гвардия и заклети мечоносци на Тирион:
— Подрик Пейн, скуайър на Тирион,
— Брон, наемник, с черна коса и черно сърце,
— Шага син на Долф, от Каменните врани,
— Тимет, син на Тимет, от Горените,
— Чела, дъщеря на Чейк, от Черните уши,
— Кроун, син на Калор, от Лунните братя,
— Шае, любовница на Тирион, войнишка курва, осемнадесетгодишна,
— малкият му съвет:
— Великият майстер Пицел,
— лорд Петир Белиш, наричан още Кутрето, надзорник на кралската хазна,
— лорд Джанос Слинт, командир на градската стража на Кралски чертог („златните плащове“),
— Варис, евнух, наричан „Паяка“, надзорник на слухарите,
— Кралската му гвардия: