Никой така и не намери обяснение за двата дни, през които глупакът се беше изгубил сред морето. Рибарите разправяха, че една русалка го научила да диша вода в замяна на семето му. Самият Кръпчо не каза нищо. До Бурен край така и не стигна онзи хитър и умен хлапак, за когото бе писал лорд Стефон. Момчето, което намериха, се оказа друго, с прекършено тяло и ум, едва способно да говори, а за остроумие и дума не можеше да става. Но въпреки това лицето на глумеца ясно говореше кой е. В свободния град Волантис съществуваше обичай да татуират лицата на робите и слугите. От шията до темето кожата на момчето беше нашарена на квадрати — като червени и зелени кръпки.
— Луд е окаяникът, болнав и на никого няма да е от полза, най-малко на себе си — заяви сир Харбърт, кастеланът на Бурен край в онези години. — Най-голямото милосърдие, което можеш да проявиш към него, е да му дадеш чашата с маковия сок. Един безболезнен сън и край. Само ще те благослови, ако имаше ум за това.
Но Крессен отказа и в края на краищата спечели. Не можеше да каже дали Кърпеното лице изпитва радост от тази победа дори сега, след толкова години.
— „Дойдоха сенките за танц, милорд, танц, милорд, танц, милорд“ — продължаваше да пее глупакът, люшкаше глава и звънците дрънчаха.
— Лорд! — врещеше белият гарван. — Лорд, лорд, лорд.
— Всеки глумец пее каквото си иска — каза майстерът на плахата принцеса. — А ти не трябва да взимаш думите му на сърце. Утре може да си спомни друга песен и никога повече да не чуеш тази. — „Може сладко да пее на четири езика“, бе писал лорд Стефон.
Пилос прекрачи прага.
— Прощавайте, майстер.
— Кашата ми си забравил — рече с насмешка Крессен. Не беше обичайно за Пилос.
— Майстер, снощи се е върнал Сир Давос. Говореха за това в кухнята. Помислих, че ще искате да го научите веднага.
— Давос… снощи, казваш? Къде е?
— При краля. Почти половината нощ са били заедно.
Преди време лорд Станис щеше да го събуди все едно в кой час, щеше да го повика, за да чуе съвета му.
— Трябваше да ми обадят — възнегодува Крессен. — Защо не са ме събудили? — Пусна ръчицата на Шайрийн. — Простете, милейди, но се налага да поговоря с милорд баща ви. Пилос, подкрепи ме. Много са стъпалата в този замък и сякаш за мен всяка нощ добавят по още някое, само за да се мъча.
Шайрийн и Кръпчо тръгнаха след тях, но на детето скоро му омръзна бавното му старческо тътрене и се втурна напред, а глумецът се понесе след него и хлопките му оглушиха коридорите.
За немощни старци замъците не са приятно място. Напомниха му го тесните вити стъпала на Кулата на морския дракон. Лорд Станис щеше да е в Залата с Рисуваната маса най-горе на Каменния тъпан, централната цитадела на Драконов камък, наречена така заради кънтежа и тътена на древните й стени по време на бури. За да стигнат при него, трябваше да преминат през галерията, да прекосят средната и вътрешната стени със стоящите в безмълвна стража каменни чудовища и черните железни порти и да изкачат повече стъпала, отколкото бе склонен да изтърпи Крессен. Младоците изкачват стъпалата по две — по три наведнъж; за старци с болни крака всяко стъпало е мъчение. Но лорд Станис едва ли щеше да дойде при него, така че майстерът се примири с неизбежното усилие. Поне си имаше Пилос да му помага и за това беше благодарен.
Тътреха се по галерията и подминаваха редицата високи сводести прозорци с гледка към външния двор, външната крепостна стена и рибарското селце оттатък. На двора лъкометците тренираха стрелба по дървени бурета за мишени под командите: „Зареди. Изпъни. Пусни.“ Стрелите им издаваха звук като от политащо птиче ято. По стената крачеха стражи и надничаха между драконите-водоливници към струпаната на стан войска отвън. Утринният въздух се бе замъглил от пушека на стотиците лагерни огньове, трите хиляди мъже бяха насядали около тях на закуска под веещите се знамена на лордовете. А отвъд големия стан пристанището беше пълно с кораби. През последната половин година на нито един съд, приближил се на добра видимост до Драконов камък, не се позволяваше да отплава отново. „Ярост“, личният кораб на лорд Станис, трипалубна бойна галера с триста гребци, изглеждаше почти нищожна до тежковъоръжените търговски съдове с масивните корпуси, които я обкръжаваха.
Стражите пред Каменния тъпан отдалече познаха майстерите и ги пуснаха. Щом влязоха, Крессен каза на Пилос:
— Изчакай ме тук. Най-добре ще е да го видя сам.