Сьоресен го удари по ръката.
— Да не си посмял!
— Но той помага на тая твар!
— Това не зависи от него. Освен това не е въоръжен. Остави го на мира.
Айкинс погледа около минута, след това се обърна и се върна сред дърветата.
Атакуващите плъхове и раци преодоляха половината от разчистения участък. Но на такова разстояние стана по-лесно да се целят в тях и животните не успяха да се приближат на повече от двадесет метра. Когато Рисетич свали райската птица, настъплението съвсем спря.
— Знаеш ли — обади се Дрейк. — Струва ми се, че ще се измъкнем.
— Възможно е — отговори Сьоресен. — Така и не разбрах какво цели Кидак. Той знае, че не може да ни превземе лесно. Може…
— Гледайте! — извика някой. — Корабът ни!
Всички се обърнаха. Сега разбраха защо Кидак организира атаката.
Докато се занимаваха с плъховете и раците, кучето на Дрейк беше доплувало до кеча и прегризало котвеното въже. Предоставен сам на себе си, кечът се носеше с вятъра право към скалите. Последва лек удар, после втори — по-здрав. След минута вече кораба беше заседнал сред коралите, наклонен на една страна.
Уоки-токито запука и Сьоресен го вдигна от земята. Кидак съобщи:
— Кечът не е получил сериозни повреди, само не може да се движи.
— По дяволите! — побесня Дрейк. — Ами ако между другото сте пробили дупка? Как ще напуснете острова, Кидак? Или възнамерявате да останете тук?
— Когато му дойде времето, непременно ще отплувам — каза Кидак. — Но искам да направя така, че да тръгнем всички заедно.
V.
Вятърът стихна. На юго-изток се трупаха оловносиви буреносни облаци. Под техният натиск неподвижния въздух щеше да сплеска острова — толкова високо бе атмосферното налягане. Слънцето изгуби яркия си блясък, стана тъмночервено и безучастно се оглеждаше в плоските води на океана.
Високо в небето кръжеше райска птица, недостижима за куршумите. Издигна се десет минути след като Рисетич застреля първата.
Монти Бърнс стоеше на границата на разчистения участък, подпрян на пушката си. Падна му се да носи първия караул. Останалите обядваха под навеса. Сьоресен и Дрейк обсъждаха все по-сложната ситуация.
— През нощта трябва да се скрием в една от хижите — каза Дрейк. — Не бива да рискуваме. Кидак може да се възползва от тъмнината и да нападне.
Сьоресен кимна. За едни ден се бе състарил с десет години.
— Сутринта ще разработим някакъв план — продължи Дрейк. — Ще… Нещо тъпо ли казах, Бил?
— Според теб имаме ли някакъв шанс?
— Ами да!
— Разсъждавай по-практично. Колкото по-дълго продължава това, толкова повече животни ще завладее Кидак и ще ги хвърли срещу нас. Пак те питам: какъв ни е шансът?
— Да го проследим и убием.
— Проклетата гадина не е по-голяма от твоя палец. Как ще заповядаш да го проследим?
— Ще измислим нещо — каза Дрейк. Сьоресен започваше да го тревожи. И без това всички бяха унили, не биваше Сьоресен да им разваля още настроението.
— Някой няма ли да застреля тая дяволска птица?! — Сьоресен гледаше небето.
Приблизително на всеки петнадесет минути райската птица пикираше, за да огледа лагера отблизо, но винаги успяваше да се издигне на безопасна височина преди часовия да се прицели.
— И на мен ми действа на нервите — призна Дрейк. — Може за това да са я пуснали. Но рано или късно ще…
Не довърши, защото чу от хижата бръмченето на предавателя и гласа на Ал Кейбъл:
— Внимание, внимание. Говори Вуану. Трябва ни помощ.
Сьоресен и Дрейк влязоха. Кейбъл седеше пред предавателя и продължаваше да нарежда:
— Говори Вунау. Ние сме в опасност. Трябва ни…
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — прекъсна го Дрейк.
Кейбъл се обърна и го измери с поглед. По тялото му се лееха потоци пот.
— Моля за помощ по радиото, това правя. Мисля, че установих връзка, но още не са ми отговорили.
Завъртя потенциометърът за настройка и от говорителя се чу скучаещ глас с английски акцент:
— Значи, пешката от d2 на d4? Защо не опиташ поне веднъж друг гамбит?
Последва съскане от атмосферните смущения и някой отговори с мощен бас:
— Ти си на ход. Млъквай и играй.
— Добре де, играя. Кон на f6.
Дрейк разпозна гласовете. Бяха радиолюбители — плантатор от Бугенвил и собственик на магазин в Рабаул. Всяка вечер излизаха в ефир — да се поругаят и да изиграят партия шах.
Кейбъл нетърпеливо почука по микрофона:
— Внимание! Говори Вуану. Спешно повикване…
Дрейк отиде до Кейбъл, взе микрофона от ръката му и внимателно го постави на масата.
— Не можем да търсим помощ.
— Какви ги дрънкаш? — развика се Кейбъл. — Длъжни сме да извикаме помощ!