Дрейк почувства, че е смъртно уморен.
— Виж сега, ако изпратим сигнал за бедствие, моментално някой ще се отправи към острова. Но този някой няма да е подготвен за това, което става тук. Кидак ще го жилне и ще го използва против нас.
— Ще му обясним какво става — възрази Кейбъл.
— Да обясним? Какво да обясним? Че някакво насекомо е поело контрола върху острова? Ще решат, че сме се побъркали от жегата и с първия съд ще ни пратят лекар.
— Дан е прав — каза Сьоресен. — И ти не би повярвал, ако не си го видял.
— А докато се усетят, вече ще бъде късно — добави Дрейк. — Айкинс е проумял това, преди Кидак да се добере до него. Затова толкова настояваше да не изпращаме съобщения и да приберем предавателя.
Кейбъл все още се съмняваше.
— И защо трябваше да вземем предавателя при нас?
— За да не може самият той да изпрати съобщение след като Кидак го хване — обясни Дрейк. — Колкото повече народ има наоколо, толкова по-лесна е задачата на Кидак. Ако предавателят е в негова власт може да си сигурен, че веднага ще повика помощ.
— Май че сте прави — съгласи се накрая Кейбъл. — Само че как, по дяволите, ще се справим сами?
— Ще трябва да се справим. Ако Кидак успее да ни хване и после напусне острова — край с майката-Земя. Край на всичко! Никакви световни войни, никакви водородни бомби с радиоактивни облаци, никакви героични екологични групи. Всичко живо ще се превърне в съставящи на това прословуто кидаково съдружие.
— Така или иначе, помощ ни трябва — Кейбъл пак се сети да настоява. — Тук сме сами, отрязани от света. Може да предупредим кораба да не се приближава до брега…
— Няма да стане — каза Дрейк. — дори и да искаме, не можем да изпратим съобщение.
— Защо?
— Предавателят не работи. Ти говореше в бездействащ микрофон.
— Но приема нормално.
Дрейк провери дали всичко е включено.
— Приемникът работи. Но сигурно нещо се е откачило, докато прехвърляхме радиостанцията от кеча. Не може да предава.
Кейбъл почука няколко пъти по мъртвия микрофон и го остави обратно на масата. Всички се скупчиха около приемника и слушаха партията между магазинера и плантатора.
— Пешка на c4.
— Пешка на e6.
— Кон на c3.
Неочаквано ходовете бяха заглушени от някакви смущения. След десет секунди се чуха ясно още три поредни хода.
— Какво мислиш, че е това? — попита Сьоресен.
— Може да е каквото искаш — вдигна рамене Дрейк. — Надига се ураган и…
Не довърши мисълта си. Стоеше до отворената врата и забеляза, че щом райската птица се устреми надолу, веднага се появиха смущения. Когато тя се издигна обратно, смущенията престанаха.
— Много любопитно… — каза той. — Видя ли, Бил? Птицата пикира и смущенията веднага се появиха.
— Видях. Мислиш, че не е случайно, така ли?
— Не знам. Трябва да проверим.
Дрейк извади бинокъла, увеличи звука на приемника и се зае да разглежда джунглата. Чакаше и се вслушваше в разговора на шахматистите, който се провеждаше на пет-шестотин километра от острова.
— Хайде, играй!
— Не даваш на човек да помисли!
— Ами мисли бързо! Нямам намерение цяла нощ да стърча пред проклетия предавател. Играй…
Раздаде се взрив от смущения. От джунглата плахо се показаха четири диви свине. Придвижваха се бавно — като разузнавачи, които търсят уязвимите места на противника. Свинете спряха — смущенията също. Часовоят Бърнс вдигна пушката и стреля. Животните се обърнаха и сред трясъка на радиосмущенията се скриха в джунглата. Райската птица пикира за нов оглед на лагера, което веднага доведе до нов взрив от радиосмущения. След това се чуваха само гласовете на шахматистите.
Дрейк свали бинокъла и се върнаха в хижата.
— Точно така. Смущенията са свързани с Кидак. Струва ми се, че се появяват, когато командва животните.
— Искаш да кажеш, че ги управлява по радиото? — попита Сьоресен.
— Така изглежда. Или направо по радиото, или изпраща заповедите си на дължината на радиовълните.
Сьоресен попита:
— В такъв случай самият той е една малка радиостанция?
— Да. Какво от това?
— Ами това, че може да го запеленговаме — поясни Сьоресен.
Дрейк енергично кимна, отиде в ъгъла и взе портативния пеленгатор. Настрои го на честотата, на която Кейбъл хвана разговора между шахматистите. Включи го и застана до вратата.
Всички внимателно гледаха как върви антената. Засече най-мощния сигнал, бавно завъртя рамката, отчете посоката и чрез компаса я превърна в азимут. После седна и разгърна дребномащабна карта на югозападна Океания.
— Е? — наведе се Сьоресен. — Това Кидак ли е?