— Ще успееш ли да го поправиш пак? — попита Сьоресен.
— Изобщо не се надявай. Изскубнали са всички проводници.
— Какво ще правим сега?
— Не знам.
Раздаде се гласът на Кидак:
— Трябва незабавно да ми отговорите!
Всички запазиха мълчание.
— В такъв случай съм принуден да умъртвя един от вас.
VII.
Дъждът се лееше по покрива, вятърът духаше все по-силно. Отдалече се чуваха гръмотевици. От тавана висеше керосинов фенер и осветяваше средата на помещението с рязка жълта светлина. Ъглите тънеха в мрак. Златотърсачите се скупчиха в центъра, по-далече от стените. Застанаха с гръб един към друг. Дрейк се сети за стадо бизони, събрани накуп, за да отблъснат вълк, който чуват, но все още не виждат.
— Слушайте — обади се Кейбъл. — Защо не опитаме какво представлява това Съдружие? Може да не е толкова страшно, колкото си го…
— Я млъквай! — отряза Дрейк.
— Помислете сами — продължи да ги увещава Кейбъл. — По-добре в Съдружието, отколкото мъртви, не е ли така?
— Засега никой не умира — сряза го Дрейк. — Млъквай и си отваряй очите.
— Имам чувството, че ще повърна — каза Кейбъл. — Дан, пусни ме навън.
— Стой си на мястото и си отваряй очите — посъветва го Дрейк.
— Нямаш право да ми заповядаш! — заяви Кейбъл и направи крачка към вратата, но веднага отскочи.
През процепа между пода и вратата пропълзя жълтеникав скорпион. Рисетич го настъпи с тока на ботуша и го размаза. В същото време през разбития прозорец влетяха три оси и се наложи да се пази и от тях.
— Зарежете осите и внимавайте за пода! — извика Дрейк.
От сянката изпълзяха няколко мъхнати паяка. Дрейк и Рисетич се опитваха да ги ударят с прикладите на пушките си. Бърнс забеляза, че под вратата се промъква огромна плоска стоножка. Опита се да я настъпи, но не успя и стоножката за миг се качи на ботуша му, а от там и на голия крак. Бърнс изкрещя. Сякаш накалена стоманена лента бе обвила прасеца му. Все пак успя да я убие, преди да изгуби съзнание.
Дрейк огледа раната и реши, че не е смъртоносна. Настъпи още един паяк. В този момент Сьоресен го потупа по рамото и Дрейк погледна към показания ъгъл.
От там изпълзяха две големи змии. Черни усойници, позна ги Дрейк. Миролюбиви по природа, сега те настъпваха с безстрашието на тигър.
Златотърсачите ужасени заподскачаха, опитвайки се да избягат от змиите. Дрейк извади пистолета, клекна, подпря се на дясното си коляно и се опита да вземе на мушка изящните живи мишени.
Точно над тях удари гръм. Дълга назъбена мълния освети хижата точно в момента на изстрела. Заслепен, Дрейк не улучи и се приготви да отбива нападението.
Обаче змиите не нападнаха. Те пълзешком отстъпваха към мишата дупка, през която бяха влезли. Първата влезе, втората тъкмо щеше да я последва, когато нерешително се спря.
Сьоресен внимателно се прицели с пушката, но Дрейк отмести дулото настрани.
— Я чакай малко!
Змията се засуети, после се обърна и отново се устреми към хората.
Нов гръм и нова ярка мълния. Усойницата се обърна отново и изчезна в дупката.
— Какво им става? — попита Сьоресен. — Да не се изплашиха от гръмотевиците?
— Не! Цялата хитрост е в мълниите! — отвърна Дрейк. — Ето защо Кидак толкова бързаше. Знаел е, че ще има буря, а не се е укрепил както трябва.
— Какво искаш да кажеш?
— Мълниите бе! — нетърпеливо заобяснява Дрейк. — Електрическа буря! Заглушава радиокомандите му. А когато няма команди, животните отново стават обикновени животни и се държат както трябва. Нужно му е време, за да възстанови контрола.
— Бурята все някога ще свърши — обади се Кейбъл.
— Сигурно — съгласи се Дрейк. Взе единия пеленгатор и връчи втория на Сьоресен. — Хайде, Бил, ще го проследим тоя мръсник още сега.
— А аз какво да правя? — попита Рисетич.
— Ако до един час не се върнем, може да отидеш да се изкъпеш — отговори Дрейк.
Дъждът се лееше, гонен от яростните пориви на югозападния вятър. Гръмотевиците следваха една след друга. На Сьоресен и Дрейк им се струваше, че мълниите удрят право в тях. Стигнаха до джунглата и се спряха.
— Тук ще се разделим — каза Дрейк. — Така шансовете да открием Кидак се увеличават.
— Вярно. Пази се, Дан!
Сьоресен навлезе в джунглата. Дрейк отиде петдесет метра по-надолу и също влезе под дърветата.
Вървеше напряко. Пистолетът висеше на колана, в едната ръка държеше пеленгатора, в другата — фенера. Струваше му се, че джунглата живее свой собствен зъл живот, сякаш я управляваше Кидак. лианите коварно обвиваха краката му, а храстите се стремяха да го затворят в здрава прегръдка. Всяко клонче искаше да го перне през лицето, като че ли това му доставя особено удоволствие.