Когато светлината се отдалечи, звярът стисна челюсти и се опита да пробие бронята на Кидак. Той събра последните си сили и нанесе удар с дългата си опашка, съставена от сегменти като при скорпионите. Не успя да улучи, но черният звяр веднага го пусна. Кидак приготви опашката си за втори удар, а звярът започна да обикаля около него. Явно нямаше желание да изпусне плячката си.
Кидак изчакваше подходящ момент за удар. Цялото му същество ликуваше. Това агресивно същество можеше да стане първото, приобщено към Висшата цел. Ще положи началото…
Звярът скочи, зловещо тракайки със зъби. Кидак се завъртя, замахна мълниеносно с опашката и се вкопчи с крайните шипове за гърба на животното. Звярът се мяташе и скачаше, но Кидак успяваше да се задържи. Изцяло се съсредоточи върху първостепенната задача да спусне по опашния канал бялото кристалче и да го вкара под кожата на звяра.
Но тази най-важна способност на Кидак все още не бе възстановена напълно. След като разбра, че няма да успее да постигне целта си, той се прицели и заби опашката си точно между очите на звяра. Знаеше, че ударът е смъртоносен.
Кидак се засити с убития противник. Не изпита особена радост от това — предпочиташе растителна храна. След това реши, че му трябва дълга почивка. Само тя можеше напълно да възстанови силите и способностите му.
Докато търсеше укритие, се приближи до цяла камара сандъци, струпани на площадката. Изследва няколко от тях и накрая успя да открие дупка, през която можеше да мине.
Кидак влезе в сандъка. Пропълзя по блестящия смазан механизъм и се добра до срещуположния ъгъл. Там потъна в дълбокия сън на кидаците, напълно доверявайки се на късмета си, който го съпътстваше досега.
ВТОРА ЧАСТ
I.
Голямата шхуна държеше курс право към острова в края на рифа. Приближаваше се към него със скоростта на експресен влак заради мощните пориви на североизточния вятър, които надуваха платната. От машинното, преградено с решетка от тиково дърво, се носеше равномерното тракане на ръждив дизел „Елисън-Чембърс“. Капитанът и помощникът му стояха на мостика и разглеждаха приближаващия се риф.
— Виждаш ли нещо? — попита капитанът. Той беше набит, оплешивяващ мъж, с вечно смръщени вежди. Вече двадесет и пет години гонеше шхуната си надлъж и нашир из югозападна Океания, пълна с необозначени на картите плитчини и рифове. Мръщеше се, защото никой не искаше да застрахова старото му корито. Обаче товарът бе застрахован. Част от него идваше направо от Огдънсвил — пустинната космическа база.
— Нищо не се вижда — отговори помощникът.
Той впи поглед в ослепително бялата коралова бариера, за да съзре синята пролука, която щеше да им покаже къде е тесният вход към лагуната. Това бе първото му плаване до Соломоновите острови. Преди да го обхване страстта да пътешества, работеше в Сидни като телевизионен техник. Вече си мислеше, че капитанът е сбъркал и се кани да извърши ефектно самоубийство, като прати корабчето върху скалите на рифа.
— Все още не виждам нищо! — извика помощникът. — Скали по курса!
— Я дай на мен — обърна се капитанът към рулевия. Хвана здраво руля и впери поглед в плътната стена на рифа.
— Няма нищо — повтори помощникът. — Капитане, по-добре е да заобикалим.
— Не! Иначе нямаме шанс да минем — отговори капитанът. Започна да се тревожи, а беше обещал на група американски археолози да им закара стоката на същия този остров. Той беше от хората, които държат на думата си. Натовари шхуната в Рабаул, както винаги навести заселниците в Нова Джорджия и Малаита и отсега предвкусваше преодоляването нна хилядата мили до Нова Каледония, които ги чакаха след отбиването им на острова.
— Ето го! — развика се помощникът.
Тесен син проток минаваше през кораловата бариера. Бяха на петдесет метра от него, а старата шхуна се носеше със скорост осем възела.
Когато корабчето влезе в протока, капитанът рязко завъртя руля. От двете му страни се зъбеха корали, който едва не закачиха обшивката, а връхната рея на гротмачтата с жестоко стържене задра в скалата. Но вече бяха в протока. Срещу тях се носеше насрещно течение със скорост шест възела.
Помощникът пусна двигателя на пълна мощност и скочи на мостика, за да помогне на капитана да се справи с руля. С платна и дизелова тяга шхуната преодоля течението. Само леко закачи левия борд, но гордо влезе в спокойните води на лагуната.
Капитанът изтри челото си с голяма носна кърпа.
— Чиста работа — каза той.
— Няма що! — възмути се помощникът и се обърна. Капитанът се усмихна след него.