Минаха покрай закотвен малък кеч1. Матросите-туземци свалиха платната и шхуната се вряза в една пясъчна плитчина. Завързаха я направо за палмите. От джунглата, започваща от плажа, се показа бял мъж и бързо се отправи към шхуната.
Беше слаб, много висок и с кокалести крайници. Силното тропическо слънце го бе дарило не със загар, а с изгаряния — и носът, и скулите му бяха обелени. Рамката на очилата му беше счупена и небрежно залепена с лейкопласт. Имаше енергичен и доста простодушен вид.
„Още един търсач на съкровища“ — помисли си помощникът.
— Радвам се да ви видя! — извика високият. — Вече бяхме решили, че сте ни забравили.
— Не съм такъв човек — отвърна капитанът. — Мистър Сьоресен, запознайте се с новия ми помощник — мистър Уилис.
— Приятно ми е, професоре — каза помощникът.
— Не съм професор, но все пак благодаря.
— Къде са останалите? — поинтересува се капитанът.
— В гората. Всички са там, освен Дрейк. Той ще дойде ей сега. Дълго ли ще ни гостувате?
— Само докато разтоварим. Трябва да хвана отлива. Как са съкровищата?
— Засега копаем и не губим надежда.
— Не изкопахте ли някой дублон? Или поне златно песо?
— Нищо, дявол да го вземе — уморено каза Сьоресен. — Донесохте ли вестници, капитане?
— Разбира се, в каютата са. Чухте ли за втория кораб до Марс?
— Да, предаваха на къси вълни. Не са намерили кой знае какво, нали?
— Може да се каже нищо. Помислете само! Два кораба до Марс, а сега готвят още един — до Венера.
Тримата иронично се усмихнаха.
— Да-а — продължи капитанът. — Според мен до Югозападна Океания космическия век още не е дошъл. А би трябвало. О’кей, да се захващаме с товара!
Намираха се на остров Вуану, най-южния от Соломоновите острови, редом с архипелага Луизиада. Островът имаше вулканичен произход и беше сравнително голям — около тридесет километра дълъг и пет-шест широк. Едно време тук е имало половин дузина селища на туземци, но след опустошителния набег на търговците на роби в средата на деветнадесети век населението започнало да намалява. Епидемия от тиф отнесла почти всички останали, а оцелелите се преселили на Нова Джорджия. По време на Втората световна война на острова изградили наблюдателен пункт, но кораби така и не акостирали на него. Японците завладели Нова Гвинея, най-северните от Соломоновите острови и продължили още нагоре — към Микронезия. В края на войната Вуану си останал все така ненужен. Не бил превърнат в птичи резерват като остров Кантон, нито в ретранслационна станция като остров Рождество, или пък в отправен пункт като един от Кокосовите острови. Дори не го използваха като полигон за изпитания на атомни, водородни и други бомби. Вуану представляваше ничий, сив, обрасъл участък от сушата, където можеше да се разпорежда всеки, който пожелае.
Уилям Сьоресен, директор на мрежа магазини за вино в Калифорния, пожела да се разпорежда на Вуану.
Той си имаше една страст — да търси съкровища. В Луизиана и Тексас търсеше съкровищата на Лафет, а в Аризона — Забравения Рудник на Холандеца. Не откри нито едното, нито другото. На брега на Мексиканския залив му провървя повече, а на едно малко островче в Карибско море успя да намери две дузини испански монети в прогнила кесия от корабно платно. Монетите струваха около три хиляди долара. Експедицията му излезе много по-скъпа, но Сьоресен считаше, че загубите му са се възвърнали многократно.
От дълги години испанският галеон „Света Тереза“ не му даваше покой. Според някогашните твърдениятой е отплувал от Манила през 1869 година, натоварен със злато. Неповратливият кораб попаднал на буря, бил отнесен на юг и се натъкнал на риф. Оцелели само осемнадесет човека, които успели да изнесат златото на брега. Закопали го и отплували със спасителната лодка обратно към Филипините. При пристигането си в Манила лодката докарала само двама оцелели.
Островът със съкровището трябваше да е един от Соломоновите. Но кой? Това никой не знаеше. Търсачите на съкровища бяха разровили Бугенвил и Бук. Носеха се слухове, че може да е някой остров от Малайския архипелаг. Провериха дори атола Онтонг-Джава, но и там не откриха нищо.
Сьоресен внимателно прегледа всички документи по този въпрос и стигна до извода, че най-вероятно „Света Тереза“ е успяла да премине между Соломоновите острови чак до архипелага Луизиада, където се е разбила в рифа Вуану.
Но търсенето на съкровището на Вуану може би щеше да си остане само мечта, ако Сьоресен не бе срещнал Дан Дрейк. Той също беше от породата на златотърсачите-любители, но освен това бе собственик на четиридесет и пет метров кеч. Така в една прекрасна вечер пред чаша уиски се роди експедицията до Вуану.