Подбраха още няколко човека. Стегнаха корабчето и го пуснаха на вода. Събраха пари и купиха ново оборудване. Поумуваха къде другаде в югозападна Океания може да е заровено съкровището. Накрая съгласуваха отпуските си и се отправиха към острова.
Вече трети месец работеха неуморно. Настроението им оставаше добро независимо от дребните разногласия, неизбежно пораждащи се в такава малка група. Шхуната, която носеше товари от Сидни и Рабаул беше единствената им връзка със света.
Екипажът разтоварваше стоката под надзора на Сьоресен. Той беше нервен, притесняваше се да не изпуснат някой уред, докаран от десет хиляди километра. Не можеше да се говори за подмяна. Ако нещо излезеше от строя, трябваше да се справят без него. Облекчено въздъхна, когато и последният сандък бе свален благополучно на брега и отнесен над равнището на максималния прилив.
Имаха малък проблем с този сандък. При огледа Сьоресен откри в единия ъгъл дупка колкото двадесетцентова монета.
Приближи се Дан Дрейк, вторият ръководител на експедицията.
— Какво се е счупило?
— Нищо. Има дупка в сандъка. Може да е попаднала морска вода, а вътре е металотърсачът. Доста весело ще стане, ако детекторът започне да ни прави номера.
— Нека го отворим и ще проверим — каза Дрейк. Той беше нисък, широкоплещест, много загорял брюнет с редки мустаци и късо подстригана коса. Носеше старата си яхтсменска шапка прихлупена до очите, поради което изглеждаше като упорит булдог. Извади от джоба си отвертка и посегна към сандъка.
— Не бързай — спря го Сьоресен. — Нека първо го завлечем в лагера. По-лесно е да носим сандък, отколкото апарат, оплескан със смазка.
— Прав си — съгласи се Дрейк. — Хващай другия край.
Лагерът беше разположен на двеста метра от брега, на мястото на изоставено туземско сълище. Златотърсачите съумяха да покрият с палмови листа няколко колиби. Покриха стария навес с поцинкована ламарина и държаха там припасите. Зад лагера се издигаше сиво-зелената стена на джунглата.
Сьоресен и Дрейк пуснаха сандъка на земята. Капитанът вървеше след тях с вестниците в ръка.
— Не искате ли да си наквасите гърлото? — предложи Сьоресен. — Липсва ни само лед.
— Няма да откажа — отвърна капитанът. Не можеше да разбере каква сила е подгонила тези хора да търсят митични испански съкровища в това забравено от бога място.
Сьоресен донесе от хижата бутилка уиски и алуминиево канче. Въоръжен с отверка, Дрейк се зае с отварянето на сандъка.
— Как изглежда? — попита Сьоресен.
— Нормално — Дрейк внимателно извади детектора. — Не са жалили смазката. Като че ли няма повреди…
Той рязко отскочи, а капитанът направи крачка встрани и с всичка сила стъпка пясъка под краката му.
— Какво става? — недоумяващо ги погледна Сьоресен.
— Приличаше на скорпион — каза капитанът. — Изпълзя от сандъка. Може и да ужили някого. Мръсна твар!
Сьоресен вдигна рамене. За трите месеца на Вуану беше свикнал с мисълта, че са заобиколени от гадинки, така че една в повече нямаше значение.
— Още едно?
— С удоволствие, но нямам време — въздъхна капитанът. — Трябва да потегляме. Всички ли сте здрави?
— Засега — отговори Сьоресен и добави с усмивка: — Ако не броим единичните случаи на златна треска.
— Тук цял живот няма да намерите злато — убедено каза капитанът. — След половин година ще мина да ви взема. Успех!
Стиснаха си ръцете, капитанът слезе до лагуната и се качи на шхуната. Когато залезът докосна небето с червено зарево, шхуната отплува. Сьоресен и Дрейк гледаха как минава през протока. Още няколко минути мачтите се виждаха зад рифа, после потънаха зад хоризонта.
— Е — каза Дрейк. — Ето ни отново сами, побърканите американски златотърсачи.
— Не ти ли се струва, че подозира нещо?
— Не, уверен съм. За него сме само безнадеждно откачени типове.
Те се усмихнаха и огледаха лагера. Под навеса имаше зарити златни и сребърни слитъци за около петдесет хиляди долара. Изкопаха ги в джунглата, пренесоха ги в лагера и внимателно ги закопаха под навеса. Още през първия месец експедицията откри част от съкровищата на „Света Тереза“ и по всичко личеше, че ще намерят и останалото злато. Тъй като нямаха никакви законни права над острова, те не бързаха да дават гласност на откритието си. Ако се разчуеше, веднага от всички краища на света щеше се домъкне всякаква паплач, която да рови из джунглата.
— Скоро ще дойдат и другите — каза Дрейк. — Хайде да приготвим месото.
— Време е вече — съгласи се Сьоресен. Направи няколко крачки и се спря. — Странно.