— Кое?
— Тоя скорпион, дето капитанът го стъпка. Изчезнал е.
— Значи не го е уцелил. Може само да го е зарил с пясък. Какво ни влиза в работата?
— Ами, нищо — отговори Сьоресен.
II.
Едуард Айкинс вървеше по пътеката, с лопата на рамо и замислено смучеше кисел бонбон. Първият от много месеци бонбон му се струваше като храна за боговете. Беше в прекрасно настроение. Вчера шхуната донесе не само инструменти и запасни части, но също така продукти, цигари и сладкиши. За закуска имаха истински бекон с яйца. Още малко и експедицията щеше да добие напълно цивилизован вид.
В храстите нещо изшумоля, но Айкинс продължи без да му обръща внимание.
Той беше слаб, червенокос и дружелюбен мъж със светлосини очи, но без особено обаяние. Считаше за успех това, че го взеха в тази експедиция. Като собственик на бензиностанция той беше по-беден от останалите и не можа да внесе пълен дял в общите пари, за което и досега го гризеше съвестта. Взеха го в експедицията, защото бе страстен ловец на съкровища и познаваше добре условията в джунглата. Не по-малко важно бе и това, че беше добър радист и изобщо майстор при поправянето на всякакви уреди. Благодарение на него предавателят в кеча работеше безотказно, независимо от морската сол и влажния въздух.
Сега, разбира се, можеше да внесе пълен дял. Но след като наистина са толкова богати, това нямаше особено значение. Все пак имаше желание да направи нещо специално…
Нещо отново изшумоля.
Айкинс спря и зачака. От храстите изскочи една мишка и застана на пътеката.
Айкинс се вкамени. Както всички диви животни на острова, мишките също се страхуваха от човека. Макар че се хранеха с отпадъците от лагера, когато плъховете не ги намираха първи, мишките по принцип отбягваха да се срещат с хора.
— Я си върви по пътя — посъветва я Айкинс.
Мишката не мърдаше. Айкинс застана срещу нея. Симпатичното светлокафяво зверче, не по-голямо от десет сантиметра, изобщо не изглеждаше уплашено.
Той прехвърли лопатата на другото си рамо и се обърна. С периферното зрение видя как едно кафяво петно се хвърли към него и инстинктивно отскочи. Мишката прелетя на няколко сантиметра от Айкинс, приземи се и се приготви за втори скок.
— Ти да не си откачила? — осведоми се той.
Мишката показа дребните си зъби и отново скочи. Този път Айкинс отби нападението.
— О-о, я върви по дяволите — каза той. Мина му през ума, че може наистина да се е побъркала или да е побесняла.
Мишката се приготви за нова атака. Айкинс приготви лопатата и замря в очакване. Когато тя скочи, той я посрещна с отмерен удар. После внимателно я доуби.
— Не бива побесняла мишка да се разхожда на воля — произнесе Айкинс на глас. Само че мишката никак не изглеждаше побесняла, а просто много целеустремена.
Той се почеса по врата. Какво, по дяволите, се бе вселило в тази твар?
В лагера разказът за лудата мишка бе посрещнат с бурен смях. Двубой с мишка — беше точно в стила на Айкинс. Някой предложи занапред да ходи с пушка, да не би някой роднина на убитата да реши да си отмъсти. Айкинс само се усмихваше стеснително.
Два дни по-късно Сьоресен и Ал Кейбъл приклчваха с дежурството в четвърти участък, на три километра от лагера. На това място детекторът показа залеж. Вече бяха изкопали седемметрова дупка, но навън имаше само огромен куп жълто-кафява почва.
— Явно детекторът ни е излъгал — каза Кейбъл и изтри потното си лице. На Вуану беше стопил двадесет килограма от теглото си, хвана тропическа треска и търсенето на съкровища му бе дошло до гуша. Искаше само едно — по-скоро да се събуди в Балтимор, в креслото си на шеф на агенция за продажба на използвани автомобили.
— Детекторът е наред — възрази Сьоресен. — За беда тук почвата е блатиста и сандъкът със съкровището сигурно е пропаднал много дълбоко.
— Значи може да е на сто метра — заяви Кейбъл и злобно заби лопатата си в купчината пръст.
— Ти пък! Под нас е базалтова скала, а до нея има най-много двадесет метра.
— Двадесет метра! Защо тогава не си поръчахме булдозер?
— Щеше да ни струва доста парички. О’кей, Ал, хайде да си събираме багажа и да тръгваме към лагера.
Сьоресен помогна на Кейбъл да излезе от ямата. Изчистиха лопатите и се отправиха към тясната пътечка, водеща към лагера.
От храстите излезе огромна птица с безобразен вид и им прегради пътя.
— Що за диващина? — възмути се Кейбъл.
— Казуар2.
— Какво?
— Казуар, бе. Птичка.
— Да го разкараме от пътя и да се прибираме.
— По-полека — предупреди Сьоресен. — Ако някой нападне, то това няма да сме ние. Продължаваме без паника.