Това беше черна птица, подобна на щраус, но висока над четири метра и с крака като стълбове. Трипръстите лапи завършваха с внушителни закривени нокти. Имаше къси недоразвити крила и жълтеникава глава. От шията висеше ярка брадичка, оцветена в червено, зелено и виолетово.
— Опасен ли е?
Сьоресен кимна.
— Случвало се е на Нова Гвинея да убива аборигени.
— Защо не сме го срещали досега?
— По принцип са много кротки и се държат на разстояние от хората.
— Да, ама този не може да мине за кротък — каза Кейбъл след като казуарът направи крачка към тях. — Ще успеем ли да стигнем до лагера?
— Бягат много бързо. Разбира се, не си взел пушка, нали?
— Не съм. По кого да стрелям на този остров?
Те хванаха лопатите пред себе си като копия и заотстъпваха. Чу се шум от счупени клони и храсти. Пред тях се появи мравояд. След него се показа дива свиня. Трите животни вкупом тръгнаха към хората и ги изтикваха към храстите.
— Те ни преследват! — извиси се гласът на Кейбъл.
— По-спокойно. Трябва да се пазим само от казуара.
— А мравоядите опасни ли са?
— Само за мравките.
— По дяволите! Бил, на този остров всички животни са се побъркали. Помниш ли мишката на Айкинс?
— Разбира се — отговори Сьоресен. Отстъпваха към края на поляната. Животните настъпваха начело с казуара. Отзад беше джунглата и неизвестността, към която ги тласкаха.
— Ще се наложи да рискуваме и да опитаме пробив.
— Проклетата птица е преградила пътя!
— Ще се опитаме да я ударим. Пази се от ноктите й. Тръгваме!
Хвърлиха се срещу птицата, размахвайки лопатите. Тя се почуди кой да избере, после се насочи към Кейбъл и посегна с десния си крак. Ударът мина по допирателната. Раздаде се звук, сякаш голям секач раздира биволска плешка. Кейбъл се хвана за гърдите и рухна на земята.
Сьоресен замахна с лопатата и с наточения й край почти идеално отряза главата на казуара. Сега пък го нападнаха мравоядът и дивата свиня. И от тях се отърва с лопатата. След това се наведе и вдигна Кейбъл на рамо. Зачуди се откъде имаше сили за всичко?
След половин километър съвсем издъхна и се наложи да спре. Наоколо не се чуваше нито звук. Явно свинята и мравоядът се бяха отказали да го преследват.
Сьоресен свали Кейбъл на земята и се опита да го свести. След известно време пострадалият вече гледаше и каза, че може да ходи, ако се подпира на другаря си. Добраха се до лагера и Сьоресен извика всички да се съберат. Докато Айкинс превързваше гърдите на Кейбъл с ластичен бинт, той преброи групата. Един липсваше.
— Къде е Дрейк?
— Лови риба на северния бряг — отговори Том Рисетич. — Да изтичам ли да го викна?
Сьоресен помисли малко и каза:
— Не. Трябва първо да ви обясня с какво се сблъскахме. После ще ви раздадем оръжие. Чак след това ще се опитаме да намерим Дрейк.
Той им разказа подробно случката на четвърти участък.
Рибата беше една от основните храни в менюто на експедицията, а пък риболовът беше любимото занимание на Дрейк. Отначало ходеше с маска и харпун, обаче гладните и нахални акули се оказаха твърде много. Затова се отказа от подводния риболов и наблегна на въдиците.
Дрейк легна под сянката на палмите и задрема, скръстил големите си ръце на гърдите. Кучето му Оро сновеше по брега с надеждата да намери някой рак-отшелник. Беше добродушно същество от неизяснена порода — отчасти териер, отчасти хрътка, отчасти бог знае какво. Но сега яростно залая.
— Казах ти да не ходиш при раците! — извика Дрейк. — Както си играеш с тях, така ще те захапят с щипките.
Оро продължаваше да лае. Дрейк се претърколи по корем и видя, че кучето се е наежило над голямо насекомо, подобно на скорпион.
— Оро, зарежи тая гадост…
Той не успя и да мигне, а насекомото вече беше скочило на врата на Оро и нанесе удар с опашката си. Кучето излая. Дрейк за секунда скочи на крака. Опита се да удари нападателя, но той отскочи от кучето и се скри в гъстата трева.
— Тихо, старче, тихо — каза Дрейк. — Я виж каква малка рана. Но може да има отрова. Ще трябва да я разрежем.
Здраво стисна кучето в обятията си и извади ножа. Оро дишаше на пресекулки. Вече беше извършвал подобна операция в Централна Америка, когато една змия реши да изразходва отровата си върху кучето. Освен това в Адирондак му се наложи да вади от устата му игли от бодливо свинче с пинсети. Оро винаги разбираше, че му помагат, затова стоеше кротко.
Но този път го захапа за ръката.
— Оро!
Със свободната си ръка Дрейк натисна челюстите на кучето в основата им и му парализира мускулите. То разтвори уста. Дрейк извади ръката си и отхвърли Оро назад. Четириногото се надигна и тръгна срещу стопанина си.