— Какво си мислите, че правите? — попита Фулър с нисък глас.
— Много съжалявам за това, но всичко ще ви се изясни след малко. — Строу продължаваше да седи на стола си, отпуснал ръка върху пистолета. — Просто правете това, което ви казвам. Всичко е за добра кауза. Ако щете вярвайте, но ние сме добри хора.
Пазачът се намръщи и ги огледа един по един.
— Добри ли? Вие, хора, сте побъркани!
— Моля ви, отворете вратата и ни отведете при доктор Симич. Отсега нататък, Фулър, повече няма да повтарям, така че слушай внимателно и изпълнявай.
Аби беше поразена. Никога не беше виждала баща си такъв: толкова спокоен, толкова решителен — и страховит.
— Добре. — Пазачът се обърна, вкара някакъв код в панела на ключалката и отвори вратата. Озоваха се в бетонен коридор, който водеше до широка, наподобяваща хангар зала под купола. В средата й се издигаше гигантска параболична чиния, монтирана върху ръждясало желязно скеле. Барабаненето на дъжда и воя на вятъра изпълваха залата с приглушени стенания, които звучаха наистина зловещо и оставяха усещането, че се намират в търбуха на някакъв гигантски звяр.
На въртящ се стол пред едно табло, отрупано със старомодно изглеждащи уреди, ръчки и осцилоскопи, седеше някакъв човек. Той не им обърна никакво внимание; играеше някаква игричка на лаптопа си.
— Джордан! — разнесе се женски глас. — Какво е това? Посетители? — Симич беше слаба, изненадващо млада жена с буйна кестенява коса, без грим и с дълбоки сиви очи. Носеше впити черни дънки и раирана памучна риза, които й придаваха вид на студентка.
— Ъъъ, Сара? Той има пистолет — каза Фулър.
— Какво има?
Бащата на Аби извади револвера.
— Пистолет.
— Какво става, по дяволите? — Симич отскочи назад.
— Спокойно — каза бащата на Аби. — Вие ли сте доктор Симич, техникът на станцията?
— Да, да, аз съм — заекна тя.
— И знаете как да работите с тази чиния?
— Да.
— Извинявам се за нахлуването, но нямаше друг начин. — Той се обърна към Аби. — Обясни на доктор Симич какво искаш да направи.
96.
Симич втренчи в Аби сивите си очи.
— Това да не е някаква шега?
— Напълно сме сериозни — отвърна Аби. — Трябва да пренасочите тази чиния.
След минута Симич отвърна:
— Добре.
— Ще я насочите към Деймос. Знаете Деймос, нали, едната от луните на Марс? Можете да го направите, нали?
Симич скръсти ръце. Изненаданото изражение на лицето й беше заменено от враждебност.
— Може би.
— Да или не? Можете да вземете координатите на сегашното му местоположение от интернет.
— Може би ако ми обясните какво става…
Баща й вдигна пистолета и го насочи към нея.
— Доктор Симич? Моля, отговорете на въпросите й и правете каквото ви казва. Ясно ли е?
— Да. — Лицето на Симич остана спокойно. — Мога да насоча чинията към Деймос. Ако просто ми обясните какво искате, може и да успея да ви помогна.
Аби обмисли предложението. Поне си заслужаваше да опита.
— Видяхте ли какво се случи с Луната тази нощ?
— Сблъсък с астероид?
— Не беше астероид. Въобще не беше природен феномен. Това беше предупредителен изстрел. Демонстрация на сила.
— Но… чия сила?
— Неотдавна сателитът Марс Мапинг Орбитър засне една машина върху малката луна на Марс, Деймос. Машината отдавна стои там, може би още преди хомо сапиенс да се е появил на Земята. Построена е от извънземна раса. Изглежда, е оръжие, което стреля по Луната. Не беше обикновен астероид, а късче странна материя. Видяхте какво се получи — то премина през Луната и излезе от другата й страна.
Симич я погледна и преглътна тежко, сивите й очи се изпълниха със скептицизъм.
— Преди два месеца — продължи Аби, — машината на Деймос стреля и по Земята. Късчето удари остров Шарк, премина през Земята и излезе в Камбоджа.
— Откъде имате всичката тази… информация?
— Имаме достъп до секретни данни от Лабораторията за реактивно движение.
Тя примигна.
— Честно казано, историята ви звучи абсурдно и аз дълбоко се съмнявам в здравия ви разум.
— Както намерите за добре — каза Аби. — От вас се иска да насочите чинията към Деймос и аз ще изпратя съобщение на тази извънземна машина.
Симич размърда устни.
— Съобщение? Като телефонно обаждане?
— Повече или по-малко.
— Какво съобщение?
Настъпи моментът на истината. Връхлетя я панически страх. Какво щеше да каже? Пред очите й се изнизаха събитията от тази ужасна, дълга нощ, нападението на острова, преследването, ужасяващата битка край Палавника, лодката, която размаза убиеца и го прати към смъртта му на дъното на океана.