Тя се наведе напред.
— Чакай малко. Шегуваш се, нали?
Веднага го разбра, помисли си Корсо.
— Не, не се шегувам. Цикълът се повтаря през двайсет и пет до трийсет часа. Което е доста близко до марсианския ден.
— Че какво в слънчевата система би могло да излъчва гама-лъчи? Дори слънцето няма достатъчно енергия за това.
— Космически лъчи.
— Да, но космическите лъчи карат всяко едно тяло в слънчевата система да излъчва слаба, разсеяна светлина. Ти каза, че сигналът е цикличен. Това означава определен източник, който се намира на повърхността на планетата.
Корсо се изуми още повече от скоростта, с която беше разгадала всичко.
— Точно така. Проблемът е, че детекторът за комптъновия ефект на борда на спътника не може да бъде насочван и няма начин да се разбере откъде идват лъчите. Може да бъде навсякъде по повърхността на планетата.
— Имаш ли представа какво би могло да бъде? — попита Ланг.
— Първоначално си мислех, че може да е някой ядрен реактор, който се е разбил на планетата — може би от някой таен правителствен проект. Но когато направих някои изчисления се оказа, че този реактор трябва да е с размерите на планина.
— И какво още?
Корсо отпи още една глътка. Сърцето му биеше ускорено от натиска на коляното му, този път върху вътрешната част на бедрото й. Тя отвръщаше на натиска.
— Направо не ми го побира акъла! Та високоенергийното гама-излъчване се получава само при мащабни астрофизични процеси — свръхнови, черни дупки, неутронни звезди, — такива неща. Или при взрив на ядрен реактор или атомна бомба.
— Това е невероятно. Надушил си нещо голямо.
Той се обърна към нея.
— Според мен може да е миниатюрна черна дупка или много малко неутронно тяло, уловено по някакъв начин на повърхността на Марс или орбитиращо около него.
— Майтапиш се.
Той се взря в греещите й черни очи.
— Не, не се майтапя. „Когато елиминирате невъзможното…“
— „… Онова, което остава, колкото и невероятно да звучи, най-вероятно е истината“ — завърши тя познатия афоризъм вместо него, с широка усмивка на лицето си.
Той снижи глас.
— Ако това е миниатюрна черна дупка или мъничка неутронна звезда, тя може да се разрасне, да погълне Марс и да стерилизира Земята с убийствените си гама-лъчи или дори да избухне. Това не е някакво научно упражнение. Това се случва наистина!
Ланг въздъхна напрегнато.
— Боже Господи.
Той постави ръка на крака й и леко го стисна.
— Да. Истина е.
Тя се наведе напред и приближи лицето си към неговото. Той усети аромата на шампоана й.
— Какво смяташ да направиш по въпроса?
— Това ще бъде темата на моята презентация. — Той плъзна ръка съвсем леко под полата й, която при всяко нейно движение на стола се повдигаше все по-нагоре. След миг тя раздвижи хълбоците си, позволявайки на ръката му да се плъзне още по-нататък. Той усещаше топлината на бедрата й.
Тя се наведе още по-близо към него и промърмори „Ммммм“ в ухото му, а ментовият й дъх погъделичка лицето му.
— Още едно питие? — попита той.
Тя се намести на стола, така че ръката му да хлътне още по-навътре и да усети ръба на бикините й. Тя я стисна между бедрата си.
— Искаш ли да отидем вкъщи? — прошепна в ухото му.
— Да — отвърна той. — Да, искам.
13.
Сисофон си оставаше все същият грозен град, какъвто си го спомняше Форд, с боядисаните в бяло бетонни сгради, разположени нарядко между опърпани палми и хилави смокинови дървета. Улиците бяха прашни и по много от фасадите все още стояха дупките от шрапнели от войната. Щом шофьорът на Форд влезе в града, край тях профуча един джип на ООН, претъпкан със сини каски. На вратите му бяха нарисувани емблемите на Службата на ООН за обезвреждане на мини.
Хотел „Турист А-1“ се издигаше на същото място като преди, по-занемарен от всякога, улицата пред него беше претъпкана с деца търговци. Сивата тухлена сграда приютяваше най-вече служители от различни неправителствени организации и през цялото си съществуване едва ли беше виждала и един истински турист. Форд нае стая и остави куфара си при управителя, като му даде банкнота от 10 000 риела с обещанието да добави още 50 000, ако го намери непокътнат, когато се върне.
Той напусна хотела пеша и се отправи към една работилница за антики в покрайнините на града. Бетонените сгради по пътя постепенно отстъпиха пред гори и наколни сламени колиби, малки оризища и водни бикове, впрегнати в дървени талиги. В работилницата, която се простираше на доста голяма площ и всъщност беше цял комплекс, цареше суетня и оживление. В отворени палатки, подредени в дълги редици, сред веселия звън на стоманени длета, се трудеха каменоделци. Това беше една от най-прочутите антикварни работилници в Камбоджа; тук цели батальони от талантливи занаятчии превръщаха купчините натрошени камъни във фалшиви антики от времето на Ангкор Ват, които се продаваха в Банкок и по цял свят.