— Хей, човече, какви са тия глупости? Твоят дял?
— Чу какво ти казах. — Той отвори бавно очи и го погледна.
— Аз пък ти казах: когато ми платят и аз ще ти платя. — Дойл дръпна силно от цигарата, издиша и загаси фаса в черупката от рапан до стола му. Опипа наоколо за бирата си, намери я и надигна кутийката.
— Домъкнах ти боклуците от остров Рип още преди една седмица — каза Уърт. — Рискувах. Свърших си работата. Сега си искам моя дял. — Той усети как един мускул на врата му започна да пулсира.
— Дори няма как да разберем колко е твоят дял, докато не косна стоката. Антиките не са като плазмите. Казах ти, че ще ми трябва време, и ти се съгласи.
Отново затворил очи, преструвайки се на спокоен, Уърт каза:
— Съжалявам. Не разполагам с време. Донесох ти антики поне за сто хиляди долара и си искам парите. — Той отвори очи и тропна с обутия си в ботуш крак по пода. — Капиш?
— Хей, Ранди, не ми ги приказвай тия. Ако извадя късмет, ще изкарам десет — и ти ще получиш половината, както се разбрахме. След като ми платят. Ясно ли е?
— Не е ясно, задник.
Дойл мълчеше. Ранди взе бирата, пресуши я, смачка кутийката в ръка и метна към Дойл като фризби. Тя отскочи от рамото му.
— Чу ли ме?
Мускулът на врата му подскачаше като кенгуру.
— Виж какво, Ранди — каза Дойл, — ние имаме споразумение. Работя по въпроса. До понеделник ще имам нещо за теб.
Уърт видя, че Дойл е започнал да се поти. Беше се уплашил.
— Десет хиляди ли каза? Добре. Искам си половината. Сега. Като предплата.
Дойл протегна ръце.
— Мамка му, откъде да ги взема тия пет хиляди?
Уърт се надигна от дивана, изпълнен със самоувереност от въздействието, което оказваше върху Дойл. Вратът му вече се друсаше, друс, друс, друс, изкара му акъла на Дойл. Виждаше как очите на мъжа се стрелкат напред-назад в търсене на оръжие.
— Дори не си го помисляй — каза Уърт, като пристъпи към него и го заклещи в стола.
— Дай ми срок до понеделник.
— Искам си петте бона. Сега. — Той се приближи още по-близо, като почти навря чатала си в лицето на Дойл.
— Нямам толкова. — Дойл се облегна колкото можеше по-назад.
Уърт го плесна силно по главата веднъж, два пъти.
— Мамка му! Ранди, какво правиш, по дяволите? — Той се опита да се изправи, но Уърт го блъсна назад. Надвеси се над него с разкрачени крака, заклещвайки го в креслото. По дяволите, започваше да се чувства като Тони Сопрано. Бръкна под якето, измъкна револвера и тикна дулото му в ухото на Дойл.
— Дай ми шибаните пари!
— Ранди, полудя ли? Надрусал си се до уши…
Уърт отново го плесна, този път по лицето, по едната и по другата буза.
— Престани! — Дойл се опита да го отблъсне, после закри лице с кльощавите си ръце и се сви треперещ в стола. — Моля те!
— Къде ти е портфейла? Дай си портфейла! — Той отново го удари.
Все още закриващ лицето си с една ръка, Дойл бръкна с другата в джоба на гащеризона и измъкна портфейла си. Педалът направо плачеше. Уърт го отвори и измъкна отвътре пачка пари. Бяха само петдесетачки. Пусна портфейла на пода и преброи банкнотите.
— Я виж ти, осемстотин долара.
Той рязко замахна и удари Дойл, мъжът проплака и отпусна ръцете си. Уърт се засмя.
— Духач. — Той сгъна парите и ги пъхна в задния си джоб. Насочи дулото на пистолета към челото на Дойл и леко натисна. — Чуй ме, шибаняк. Ще се върна в понеделник. Искам да ме чакат четири хиляди и двеста долара, ясно ли е?
— Имахме уговорка — отвърна плачливо Дойл. Лицето му беше омазано със сълзи и сополи.
— Сега имаме нова уговорка.
15.
Форд изчака Кхон да излезе от бара и тръгна заедно с него по калната улица.
— Прам е човек на навика — каза Кхон. — Ще излезе от бара точно в един часа, ще се качи в новия си мерцедес и ще пропътува тристате ярда до дома си точно за пет минути.
— Той труден клиент ли е?
— Сече му пипето, да.
— Ще бъде ли пиян?
— Не. Вечер пие точно по две бири, нито повече, нито по-малко.
Двамата приближиха до къщата на Прам Форганг — нова, боядисана в бяло тухлена сграда, която, както изглежда, се издигаше до някогашния му дом, традиционно камбоджанско наколно жилище, под което дремеше воден бик. Оризища обграждаха къщата от три страни, а в предния двор растяха кокосови палми.
— Ще се приближим отзад — каза Форд. Те слязоха от пътя и поеха по една пътечка, която минаваше по дигата между оризищата. Нощта беше топла и ясна, от изток се показваше пълната луна, обляна в кървавочервено. Форд вдъхна дълбоко миризмата на Камбоджа: кал, зеленина, влага.
— Прекрасна нощ за разходка — каза Кхон, като си пое дълбоко въздух и разпери ръце.