— Да — отвърна Кхон.
— Много здраве тук, в Кампонг Крабей.
— Да, много е здравословно — рече Кхон. — Веднага забелязах адски добрия въздух.
— Добър въздух! Област Кампонг Крабей добре!
Форд и Кхон се усмихнаха и кимнаха в съгласие.
Секретарката се върна, носейки три кокосови ореха, отрязани с мачете откъм единия край, откъдето стърчаха сламки.
— Моля! — каза чиновникът. Те изпиха кокосовото мляко, което все още беше топло от висенето на слънце. Форд си помисли, че през живота си не беше пил нещо толкова вкусно.
— Отлично — каза Кхон. — Тук, в област Кампонг Крабей, сте ужасно гостоприемни.
— Най-добрите кокосови орехи! — изкрещя мъжът, който засмука сока толкова стръвно, че сламката избълбука. Той тръсна празната черупка върху бюрото и се оригна. — Какво ви трябва, приятели? — попита той, протягайки ръце. — Ще ви дам всичко.
— Това е господин Кърк Мандрейк — отвърна Кхон, — и той е турист авантюрист. Аз съм Кхон, неговият преводач.
— Аванта турист! — повтори чиновникът и закима усърдно, като очевидно нямаше представа какво означава това. — Добре!
— Той иска да посети разрушения храм, известен като Нокор Феас.
— Не знам този храм.
— Намира се дълбоко в джунглата.
— Къде е този храм? В област Кампонг Крабей?
— Не. Извън границите на областта. Трябва да преминем през североизточните райони на вашата област, за да стигнем до там.
Усмивката на лицето му охладня.
— Отвъд моята област нищо! Никой! Няма храм!
Кхон се изправи и разви картата върху бюрото на чиновника.
— Храмът е тук, в хълмовете Пном Нгуе.
Този път усмивката изчезна напълно.
— Това е лош район. Много лош.
— Клиентът ми, господин Мандрейк, иска да види храма.
— Не може да отиде там. Много е опасно.
Кхон невъзмутимо продължи да говори, сякаш не беше получил отказ.
— Господин Мандрейк ще плати добре за разрешението. Освен това се нуждае от помощта ви при маркирането на пътя върху картата. Естествено искаме да избегнем противопехотните мини. Вие познавате областта и имате карти с прочистените от мини райони.
— Много опасно. Ще говоря на кхмерски, за да разберете. Господин Мандрейк, може ли да говоря на кхмерски? — Усмивката му отново грейна.
— Разбира се.
Той започна да обяснява на кхмерски и Форд се заслуша внимателно.
— Да не си полудял? — попита чиновникът. — В този район е пълно с червени кхмери. Те са станали бандити, контрабандисти на скъпоценни камъни и отвличат хора за откуп. Ако докопат клиента ти, това ще ми създаде огромни проблеми. Разбираш ли ме?
— Разбирам — отвърна Кхон на кхмерски. — Но клиентът ми много иска да види тези руини. Дошъл е в Камбоджа само заради това. Само влизаме и излизаме — няма да се мотаем наоколо. Повярвай ми, знам какво правя. И преди съм бил водач. Миналия месец водих едни американци до Бантей Чхмар.
— Не мога да го позволя.
— Той ще ти плати добре.
Чиновникът разпери ръце.
— За какво са ми парите му, ако трябва да се разправям с отвличане? И то на американец? Отиде ми работата. Сега областта е спокойна, няма проблеми, всички са доволни. Не винаги е било така, нали знаеш.
— Може би една по-голяма сума пари ще компенсира неудобствата…
Настъпи кратко мълчание.
— Колко голяма?
— Сто долара.
Чиновникът махна с ръка.
— Шегуваш ли се? Нека бъдат хиляда.
— Хиляда? Ще се консултирам с клиента ми.
Кхон се обърна към Форд и каза на английски.
— Разрешителното струва хиляда долара.
Форд се намръщи.
— Това са много пари.
— Да, но… — Кхон сви рамене.
Форд повдигна ядосано вежда и си пое дъх да възрази, но после рязко кимна.
— Добре, ще платя.
Чиновникът продължи бързо на кхмерски:
— И още сто долара за картите с разчистените от мини територии.
Кхон се обърна.
— Още сто долара? Сега вече ти се шегуваш.
— Петдесет да бъдат тогава.
Кхон каза на Форд:
— Още петдесет за картите.
— А мотоциклети? Ще имаме нужда от мотоциклети — рече Форд, преструвайки се на ядосан. — Те колко ще ни струват?
Пазарлъкът продължи ще петнайсетина минути и накрая всичко беше договорено. Хиляда долара и още сто и четирийсет за разрешително, карти, наем за два мотоциклета, бензин, провизии и съхранение на лендкрузъра, докато ги няма. Форд извади парите и ги подаде на чиновника, който почтително ги взе с две ръце и ги заключи в чекмеджето на бюрото си.
Форд и Кхон излязоха навън и седнаха на сянка под едно хлебно дърво и зачакаха пристигането на мотоциклетите от близкото село.
— Каза ми да нося пет хиляди — каза Форд. — Тоя нещастник нямаше представа колко сме готови да платим.