Сред руините, върху тревисто сечище, се издигаше изкорубената сграда на един по-съвременен будистки манастир. Останали без покрив, голите му каменни стени се открояваха на фона на небето. Зад тях Форд виждаше позлатените кули на ступа, или гробница, които се издигаха над зеленината. В задушния въздух жужаха пчели и се носеше мирис на горящо сандалово дърво.
На входа на манастира, изправен до портала без врати, стоеше един монах, увит в оранжева роба, с гладко избръсната глава. Дребният и съсухрен мъж обърна към тях жизненото си лице и блестящите му черни очи, скрити сред хиляди бръчици, се втренчиха в пришълците. Двете му мънички ръчици стискаха здраво краищата на робата.
Кхон се поклони и монахът му се поклони в отговор. Започна разговор, но Форд отново не можа да разбере диалекта. Монахът посочи към Форд.
— Ти си добре дошъл тук — каза той на кхмерски. — Ела.
Те влязоха в храма без покрив. Подът беше покрит с ниско окосена трева, гладка и грижливо поддържана като игрище за голф. В единия й край се издигаше статуя на Буда в поза лотос с полузатворени очи, почти затрупан от свежи цветя. Пръчици от китайски тамян горяха на снопове около статуята, изпълвайки въздуха с аромат на сандалово дърво и меринтан. Десетина облечени в роби монаси стояха скупчени зад статуята, повечето от тях бяха още деца. Стените на храма бяха издигнати от камъните, събрани от древните руини, и понякога Форд виждаше части от скулптури да надничат от натрошените, измазани с хоросан плочи — ръка, торс, половин лице, извит крайник на танцуваща апсара. По стената минаваха две неравни линии от дупки, направени от куршумите на автомат. Форд реши, че на това място някога е била извършена екзекуция.
— Моля, седнете — каза монахът и махна с ръка към няколко тръстикови рогозки, постлани на тревата. Следобедното слънце надничаше през счупения покрив, оцветяваше в златно рисунките по източната стена, а димът от ароматните пръчици се прокрадваше покрай слънчевите лъчи. След няколко минути мълчание се появи един монах, който носеше стар чугунен чайник с чай и няколко нащърбени чаши, които постави на рогозката и напълни с течността. Те отпиха от силния зелен чай. Когато го изпиха, игуменът се изправи.
— Говорите ли кхмерски? — обърна се той към Форд с чуруликащ глас.
Форд кимна.
— Какво ви води на края на света?
Форд бръкна в джоба си и извади фалшивия меден камък. Игуменът ахна и бързо отстъпи назад, а останалите монаси се скупчиха край него.
— Махни дяволския камък оттук.
— Фалшив е — отвърна кратко Форд.
— Да не сте търговци на скъпоценни камъни?
— Не — каза Форд. — Търсим мината, откъдето изкопават медните камъни.
За пръв път по лицето на монаха се изписа някаква емоция. Той като че ли се поколеба и прокара ръка по сухия си обръснат скалп. Преминавайки по наболата му коса, пръстите му издадоха лек хрущящ звук.
— Защо?
— Изпраща ме правителството на САЩ. Искаме да я намерим и да я затворим.
— Там има много бивши войници на червените кхмери, въоръжени с пистолети, минохвъргачки и РПГ. Избухливи хора. Как очаквате да стигнете там и да оцелеете?
— Ще ни помогнете ли?
Монахът отговори без колебание.
— Да.
— Какво знаете за хората, които управляват мината?
— Преди около месец в гората имаше силна експлозия. Малко след това се появиха те. Нападнаха планинските села, подбраха хората и ги накараха да копаят дяволските камъни. Изтормозват ги до смърт и след това отиват и хващат други.
— Можете ли да ни кажете нещо за разположението на мината, броя на войниците, кой управлява мината.
Игуменът направи жест с ръка и един от монасите се изправи и излезе. Малко по-късно се върна, водейки едно сляпо дете на около десет години, облечено в монашеска роба. Лицето и скалпът му бяха покрити с мрежа от белези, носът и едното му ухо липсваха, а очните му ябълки представляваха огненочервени ями. Телцето под робата беше малко, слабо и изкривено.
— Това дете избяга при нас от мината — каза игуменът.
Форд погледна към детето отблизо и осъзна, че това е момиче, облечено като момче.