Очевидно централният кратер беше самата мина.
В долината, която се простираше над мината, бяха разчистили един терен от нападалите дървета и бяха издигнали груби бараки и разкривени плетени колибки, а целият лагер беше обграден с бодлива тел. Над десетината готварски огнища се издигаше пушек. В двата края на лагера беше паркиран по един стар танк и тежковъоръжени войници патрулираха по периметъра на долината. Други войници подканяха миньорите да се движат по-бързо и ръчкаха бавните и слабите с дълги остени — но винаги от разстояние.
Форд бръкна в раницата си и извади бинокъл, за да погледне по-отблизо. Кратерът се ширна пред погледа му — дълбока, отвесна шахта, която несъмнено беше резултат от мощен метеоритен сблъсък. Той огледа колоните с миньори; всички бяха в ужасно физическо състояние — косите им бяха опадали, изтощените им тела бяха покрити с рани, кожата им беше потъмняла и съсухрена, гърбовете изкривени, костите изпъкнали. Много от тях бяха проядени до такава степен от радиацията — плешиви, беззъби и измършавели — че Форд не можеше да различи мъжете от жените. Дори войниците, които ги охраняваха, изглеждаха апатични и болни.
— Какво виждаш? — прошепна Кхон зад гърба му.
— Разни неща. Ужасни неща.
Кхон допълзя до него със собствения си бинокъл в ръка. Той го вдигна към очите си и остана така дълго време, смълчан.
Докато наблюдаваха, един от миньорите, които носеха руда, се спъна и падна, а рудата се разсипа по земята. Човекът беше дребен и слаб, Форд реши, че сигурно е тийнейджър. Един войник издърпа момчето извън линията и започна да го рита, опитвайки се да го накара да се изправи. Момчето се опита да се надигне, но беше твърде слабо. Най-накрая войникът опря пистолет в главата му и стреля. Останалите дори не обърнаха глави. Войникът махна с ръка към една каруца с магаре, тялото беше хвърлено вътре и Форд я проследи с поглед, докато магарето я изтегли до края на долината. Там тялото беше изхвърлено в един ров, който изглеждаше като прясна рана в червеникавата почва на джунглата — масов гроб.
— Видя ли това? — попита тихо Кхон.
— Да.
Форд обърна бинокъла към патрула и с изненада установи, че повечето от войниците също са тийнейджъри, а някои дори и по-малки деца.
— Погледни нагоре в долината — промърмори Кхон, — към онези големи дървета, които не са паднали.
Форд се обърна натам и веднага забеляза дървената къща, която се криеше между дърветата в началото на долината. Беше построена в класически френски колониален стил, с насмолен тенекиен покрив, прозорци с капандури и стени от боядисани в бяло дъски и дюшеме. Покривът се спускаше надолу над широка веранда, закрита от цъфнали хеликонии с ярки оранжеви и червени цветове. Той забеляза стар, птицеподобен мъж, който ситнеше напред-назад по верандата с питие в ръка. Косата му беше снежнобяла и беше ужасно прегърбен, но лицето му беше гладко и будно. Той обясняваше нещо на други двама мъже и оживено ръкомахаше със свободната си ръка. Двама тийнейджъри, въоръжени с автомати „Калашников“, охраняваха къщата от двете страни.
— Виждаш ли го?
Форд кимна.
— Сигурен съм, че този мъж е Брат номер шест.
— Брат номер шест ли?
— Дясната ръка на Пол Пот. Носеха се слухове, че копелето контролира голям район край тайландско-камбоджанската граница. Като че ли току-що открихме малкото му феодално имение. — Кхон свали бинокъла и го прибра в раницата. — Като че ли намерихме всичко, което ни трябва.
Форд не каза нищо. Усещаше с гърба си погледа на Кхон.
— Да направим няколко снимки, да го заснемем с камерата, да свалим данните от джипиеса и да се махаме оттук.
Форд свали бинокъла от очите си, но не каза нищо.
Внезапно Кхон се намръщи. Той забеляза нещо в тревата под краката си; пресегна се, взе го и го показа на Форд. Беше фас от ръчно свита цигара, скорошен и сух.
— Ох, ох — каза Форд.
— Трябва да се махнем оттук.
Те пропълзяха обратно покрай картечното гнездо. Форд забеляза някакво движение в гората и се притисна към земята. Кхон го последва.
— Патрул — даде му знак Форд.
— Със сигурност идват насам.
— Тогава ще се спуснем от другата страна.
Форд пропълзя по корем до обграждащата ги стена и се сви до нея, Кхон го последва.
— Не можем да останем тук. Трябва да се прехвърлим през стената.