Уърт измъкна една кутийка будвайзер от хладилника, отвори я и отпи яка глътка. За да поемат такъв риск, сигурно са попаднали на сигурна следа към съкровището. Представи си как оправя двете кучки в пиратски стил, една след друга, и се надърви. Само че първо ще прибере съкровището.
Мислите му се върнаха към срещата с Аби на дока. „По-дълбоко, по-дълбоко.“ Каква кучка, да го каже точно пред оная клюкарка Джаки Спан. Джаки щеше да го разнесе из целия град. Изпълни го дива ярост. Мразеше тоя град. Хлапетиите, които навремето го бяха тормозили в училище и го бяха наричали „смотаняк“, сега бяха станали треньори, застрахователни агенти, механици, рибари, счетоводители — все същите гадни копелета, само че пораснали. Ще им го начука на всичките, начело с Аби и Джаки, а после ще ги убие. Аби му напомняше за майка му, която се чукаше с всеки шкембелия в града, стенеше и пъшкаше, а той беше принуден да чува всичко през хартиените стени на караваната. Най-хубавия миг в живота му беше, когато тя се заби с колата си в едно дърво и трябваше да я вадят на части.
Уърт хвърли празната бирена кутия през борда и с треперещи пръсти си отвори друга. Отпи голяма глътка, след това още една, пресуши я за по-малко от минута и я хвърли. Отвори трета, оригна се и я изгълта. Усети замайването от алкохола, но той не можеше да му помогне за сърбежа. Не можеше да потуши онова нервно усещане за мравки и червеи, които пъплят по кожата му. Започна да му се повдига и мускулът на врата му отново се разигра. Един от струпеите му беше започнал да кърви.
Очите му се спряха на револвера, който лежеше върху таблото. Той го взе и завъртя барабана. Може би трябваше да го простреля няколко пъти, да види дали още работи. Той извади неизползваните патрони и ги огледа. Бяха малко потъмнели, но изглеждаха наред. Върна ги обратно, затвори барабана и излезе на палубата. Пое си дълбоко дъх и се огледа. След като прибере парите от съкровището, повече нямаше да му се налага да се разправя със задници като Дойл, никакви кражби, никакъв затвор. Щеше да отвори кръчма, както винаги си беше мечтал, с голям широкоекранен телевизор, дървена ламперия, маса за билярд, английска наливна бира. Докато лежеше в затвора, той прекарваше часове в обмисляне на това как ще изглеждат покритият с дървени стърготини под, миризмата на бира и пържени картофки, дъбовият бар, сервитьорките с минижупи, игриво въртящи задничета.
Поредното неприятно пробождане в гръбнака прогони видението. Но той нямаше да се подчини на нуждата. Все още не. Нямаше да позволи на дрогата да го контролира.
По какво би могъл да стреля? Луната се беше издигнала високо в небето и той виждаше шамандурата на около седемдесет и пет фута навътре в морето, подхвърляна нагоре-надолу от вълните. Някога беше добър стрелец, но револверът беше пълен боклук, а и седемдесет и пет фута бяха голямо разстояние за четирийсет и четвърти калибър.
Ръцете му бяха мръсни и той ги избърса в ризата си, усещайки кльощавите си ребра. Боже, колко беше отслабнал. Отново усети сърбежа, сякаш под кожата му пълзяха червеи.
Хвана револвера с двете си ръце, прицели се в шамандурата, запъна ударника и стреля.
Разнесе се оглушителен гръм и на три фута от шамандурата плисна фонтанче вода.
— Мамка му — извика Уърт. Прицели се отново, отпусна се, опита се да овладее треперенето на ръцете си и стреля. Този път фонтанчето плисна отляво. Той отпусна ръце, изчака раздразнението да отмине, след което се прицели за трети път, затаи дъх, стегна се и бавно натисна спусъка. Този път шамандурата подскочи във въздуха и навсякъде се разхвърчаха парчета стиропор.
Той свали пистолета, изпълнен със задоволство. Това заслужаваше да се отпразнува. Уърт слезе в кабинката, премести рибарските такъми и измъкна лулата и дрогата. С треперещи ръце си приготви дозата. Също като давещ се човек, който се опитва да си поеме въздух, той засмука здраво мундщука, изпълвайки дробовете си с горещ „мет“.
Отпусна се назад, усещайки как вълната се устремява от дробовете към продълговатия мозък и достига до главния мозък, и изпъшка силно от неповторимото удоволствие, от абсолютното блаженство, а шибаният свят се сви на топка и потъна в езеро от спокойно, безчувствено задоволство.
Аби се тръшна в брезентовия сгъваем стол, вдигна крака върху парапета и погледна нагоре. Полунощ. „Марея“ беше пуснала котва в дълбокия залив на остров Отър. Небето беше обсипано със звезди, арката на Млечният път се извиваше над главите им. Водата се плискаше в корпуса на лодката, а на грила цвърчаха пържоли.
— Ами метеорита? — попита Джаки. — Не успяхме да претърсим целия остров. Може да сме пропуснали кратера.