— Там не се връщам. — Аби отпи една глътка от единствената бутилка с истинско вино, която беше купувала през живота си, „Брунело“ от Ил Маронето, реколта 2000. Великолепно вино. Не посмя да признае на Джаки, че е платила почти сто долара за него.
— Дай да сръбна. — Устата на Джаки беше временно затворена от бутилката. — Малко е сухо за моя вкус. Имаш ли нещо против да му сложа малко лед?
Аби се усмихна.
— Моля, заповядай.
Тя отново погледна към нощното небе. Всеки път, когато вдигнеше поглед нагоре, я обземаше някакво приповдигнато чувство, което можеше да се сравни единствено с религиозно преклонение.
— Какво огромно място — каза тя.
— Кое?
Аби посочи с пръст нагоре.
— Дори не мога да си го представя.
— Човешкият мозък не може да си го представи. Числата са твърде големи. Вселената се простира на 156 милиарда светлинни години в диаметър — и това е само нашата част, онази, която можем да видим.
— Хмм.
— Преди няколко години космическият телескоп „Хъбъл“ е бил насочен за единайсет дни към едно място в нощното небе, не по-голямо от прашинка. Нощ след нощ той събирал и най-слабата следа от светлина от тази точка в небето. Целта на този експеримент била да се разбере какво има там. И знаеш ли какво е видял?
— Лявата ноздра на Господ?
Аби се разсмя.
— Десет хиляди галактики, които не са били виждани преди. Всяка една с по пет трилиона звезди. И това е била само една точка в небето, избрана наслуки.
— Наистина ли вярваш, че някъде във вселената има разумен живот.
— Според математиката — би трябвало.
— А Бог?
— Ако Бог съществува — истинският Бог — то той няма да има нищо общо с онзи нещастник Йехова, за който бленуват овчарите, докато вардят стадата си. Бог, който е създал всичко това, трябва да е… нещо неописуемо величествено. — Аби отпи още една глътка. Виното започна да се разлива по вените й. Можеше и да свикне да си пийва от време на време. Можеше пък да се върне в колежа и наистина да стане доктор. При тази мисъл настроението й веднага се скапа.
— А като намерим метеорита, какво смяташ да го правиш?
— Ще го продам по Ибей. Виж месото да не прегори.
Джаки свали пържолите от огъня, сложи ги в картонени чинии и подаде едната на Аби. Двете започнаха да се хранят мълчаливо.
— Хайде, Аби, не се заблуждавай. Наистина ли смяташ, че ще го намерим? Това са напразни надежди, също както когато търсехме съкровището на Дикси Бул.
— Има ли значение — нали се забавляваме?
Джаки отпи малка глътка от виното с лед.
— Досега само пъплехме из горите. А онова преследване на остров Рип направо ми изкара акъла. Въобще не си представях така нашето приключение.
— Не можем да се откажем точно сега.
Джаки поклати глава.
— Баща ти ще побеснее, когато разбере, че си му отмъкнала лодката.
— Взета назаем.
— Ще те изхвърли от къщи и можеш да забравиш за колежа.
— Кой казва, че искам да се върна там? — сопна й се Аби.
— Стига, Аби, разбира се, че искаш. Та ти си най-умният човек, когото познавам.
— Достатъчно подобни глупости слушам от баща ми, че и ти да ми ги повтаряш сега.
— Няма никакъв метеорит — озъби й се предизвикателно Джаки.
Аби вдигна бутилката, довърши виното и устата й се напълни с утайка. Тя я изплю настрани.
— Има метеорит и ние ще го намерим.
До ушите им достигнаха три равномерни изстрела, след които отново настана тишина.
— Изглежда, тази вечер откачалките са плъзнали навсякъде — каза Аби.
24.
Когато стигнаха до края на долината, Форд усети странна тишина в джунглата. Горите край зоната на взрива бяха напуснати от всякакви живи същества. Между дърветата плуваше лека омара, която носеше със себе си мирис на бензин, динамит и гниеща човешка плът. Горещината нарастваше с приближаването им към сечището и Форд вече чуваше, без още да вижда, оживената активност отпред: дрънченето на желязо върху камък, виковете на войниците, спорадични изстрели и плач.
Гората се разреди и блесна светлина. Бяха стигнали до сечището. Пред тях лежаха стотици дървета, повалени от експлозията, изтръгнати и разхвърляни наоколо, напълно обезлистени. Районът на мината беше сцена на най-активния, най-долен кръг на ада… кошер на зверска активност.
Форд се обърна към Кхон и го погледна за последно. Камбоджанецът приличаше на миньор — мръсно лице, парцаливи дрехи, със струпеи и рани по ръцете, които бяха сътворили с помощта на кал и червена боя от кора на дърво. Беше си все така дебел, но сега това изглеждаше повече като резултат от някаква болест.