След около една миля той забави скоростта. „Марея“ беше спряла. Той бързо изключи двигателя си и остана на дрейф, ослушвайки се. Нищо. Двигателят на „Марея“ определено не работеше: лодката стоеше неподвижна във водата, обгърната от мъгла, на седем мили от брега, без никакви комуникации.
Той запали своя двигател и даде газ към „Марея“. Изображението й се появи на радара, като се приближаваше все повече, половин миля, четвърт миля, триста ярда…
На сто ярда той осъществи визуален контакт, „Марея“ изплува от мъглата. Едното от момичетата бърникаше из радиото, другото беше отворило капака на двигателя и надничаше вътре, светейки си с фенерчето. И двете вдигнаха глави и се обърнаха към него.
„Здрасти, кучки.“
Когато стигна на двайсет фута от „Марея“, той обърна лодката си на деветдесет градуса дясно на борд, изключи двигателя, завъртя внезапно кормилото и лодката рязко спря. Сред това сграбчи револвера с две ръце, прицели се в двете момичета и започна да стреля.
34.
Марк Корсо затръшна и заключи вратата на апартамента си, остави кутията на кухненската маса и трескаво започна да пребърква шкафчето под умивалника в търсене на отвертка. Бебето отново плачеше, климатикът продължаваше да бръмчи и сирените виеха по улицата, но Корсо не им обръщаше никакво внимание, защото се беше съсредоточил върху работата си. Той пъхна отвертката в задния си джоб, вдигна кухненския стол и го премести в средата на стаята, качи се върху него и разви аплика на тавана. Свали го, бръкна в разкрилата се дупка и извади твърдия диск.
Само след минута дискът беше монтиран и компютърът му работеше. С трескава решимост той написа паролата, обърквайки я два пъти поред, преди да успее да се успокои. Бързо провери точното време, за което Деймос правеше една пълна обиколка — което се оказа точно 30.4 часа, сравнено с 24.7 часовото марсианско денонощие. След това отвори данните от гама-излъчването и провери цикличността: 30.4 часа.
Беше прекарал стотици часове в преглеждане на снимки с висока резолюция от повърхността на Марс, в търсене на нещо различно, нещо странно, нещо, което може да се окаже източник на гама-излъчване. Но орбиталният спътник беше направил снимки на четиристотин хиляди квадратни километра от марсианската повърхност с най-висока резолюция, и преглеждането им беше като да търси игла в купа сено в поле, пълно с купи сено. Деймос беше различен. Деймос беше мъничък — скала с формата на картоф и размери петнайсет на дванайсет километра. Каквото и да генерираше гама-лъчи на Деймос, той щеше лесно да го открие.
Със затаен дъх той прегледа папките и файловете върху 160 терабайтовия диск и откри една не много голяма, озаглавена „ДЕЙМОС“. Веднага се сети, че три или четири месеца по-рано орбиталният спътник беше преминал близо до Деймос, беше го сондирал с георадара и беше направил снимки с изключително висока резолюция. Това бяха първите му снимки след онези, направени от „Викинг I“ през 1977 г.
Отвори папката и видя, че вътре има само трийсет снимки във видимия спектър и дванайсет радарни изображения на Деймос.
Той отвори първата снимка, уголеми я, наложи координатната мрежа върху нея и огледа всяко едно квадратче поотделно, търсейки нещо, което да изглежда странно. Деймос имаше доста гладка, безинтересна повърхност, покрита с дебел слой прах, който не се беше пръснал из космоса само благодарение на немощното привличане на луната. Имаше пет-шест кратера, от които само два имаха имена, Суифт и Волтер.
Опитвайки се да действа по-бавно, по-методично, той огледа всяко квадратче в мрежата. Резолюцията беше достатъчна, за да показва отделните камъни на повърхността, някои от които бяха три фута в диаметър.
След като завърши с първата фотография, той премина на друга, после на следващата. Мина един час, после два и най-накрая Корсо приключи. Не беше намерил нищо: само няколко големи, дълбоки кратера, скали, фрагменти от изхвърлени при метеоритните сблъсъци вещества и безкрайни полета и наноси от реголит.
Той се изправи, внезапно затиснат от умора и отчаяние. През главата му мина мисълта, че преследва някаква илюзия: може би просто беше видял пречупеното в космическите лъчи сияние на луната, която бе достатъчно малка, за да се появи то в събраните данни като единичен източник.
С тази обезкуражаваща мисъл в главата, той си сложи кафе в кафеварката. Докато го чакаше да се процеди през филтъра, размишляваше върху настоящото си положение. А то беше бедствено. Финансово беше съсипан. Вече беше прекратил договора за наема за апартамента, губейки депозита и наема за последния месец; беше платил депозит за друг, по-скъп апартамент, който вече не можеше да си позволи. Не му бяха останали достатъчно пари, за да пренесе багажа си в новия апартамент, камо ли да се върне в Бруклин. А трябваше да направи точно това. Не можеше да си позволи да остане тук, докато си търси нова работа, изплаща студентския си заем и покрива сумите по кредитните карти. Така или иначе не му се оставаше в Южна Калифорния; той мразеше всичко тук — освен Марджъри. Марджъри. Толкова бързо го бяха изритали, че дори не му оставиха възможност да се сбогува с нея, да й обясни, да се ободри от остроумните й забележки и забавни коментари.