Форд изпразни и втората чаша и си наля трета.
— Всичко сочи, че камъните идват от един-единствен източник в Югоизточна Азия, най-вероятно Камбоджа — каза Локууд.
Форд пресуши и третата чаша и се облегна назад.
— И каква е задачата?
— Искам да отидеш под прикритие в Банкок, да проследиш радиоактивните меденки до източника им, да откриеш местоположението му, да го документираш и да се върнеш.
— А след това?
— Ние ще елиминираме проблема.
— Защо аз? Защо не ЦРУ?
— Това е чувствителна материя — Камбоджа е съюзник. Ако те хванат, ще отричаме всичко. ЦРУ не се справя добре с подобен тип операции — незначителни и бързи, влизаш-излизаш. Работа за един човек. Страхувам се, че този път Агенцията няма да ти пази гърба.
— Благодаря за предложението. — Форд остави чашата и се надигна да си върви.
— Лично президентът е одобрил операцията.
— Отлично кафе. — Той тръгна към вратата.
— Обещавам, че няма да те оставим съвсем без помощ.
Той замълча.
— Просто е: влизаш, намираш мината, излизаш. Не правиш абсолютно нищо друго. Не пипай мината. Все още анализираме камъните — може да се окажат много важни.
— Нямам интерес да се връщам в Камбоджа — каза Форд, отпуснал ръка върху дръжката на вратата.
— Не почиташ паметта на жена си, като бягаш от миналото.
Форд беше изненадан от това неочаквано и болезнено прозрение от страна на Локууд. Той въздъхна и отпусна ръце.
— Заплащането е добро — каза Локууд, — ЦРУ няма да ти се месят, ти ще ръководиш всичко, сам ще командваш хората си. Имаш подкрепата на Овалния кабинет — какво повече искаш?
— А прикритието ми?
— Нечестен търговец от незаконния американски пазар на диаманти.
Форд поклати глава.
— Не върши работа. Един търговец не би се интересувал какъв е източникът — той предпочита да купува от посредници. Ще бъда интригант, който търси бърз начин за забогатяване — от онзи тип хора, които си мислят, че ще спечелят повече, като заобиколят посредниците и се свържат директно с източника.
— Да разбирам ли, че си съгласен?
— Осигури ми углавно обвинение за контрабанда на кокаин, свалено поради липса на доказателства.
— Да не искаш да те убият?
— И две обвинения за брутални убийства, оправдан. Това ще ги накара да се замислят.
— Щом така предпочиташ да бъде, добре.
— Ще ми трябва и малко злато, с което да направя впечатление. Американски орли.
— Готово.
— Искам преводач на разположение двайсет и четири часа дневно, да владее най-разпространените южноазиатски езици, най-вече тай. Ще ми трябват и няколко високотехнологични уреда.
— Няма проблем.
— Ако се проваля, искам да ме погребете в гробището „Арлингтън“, с двайсет и един топовни салюта и почести.
— Сигурен съм, че няма да се стигне до това — заяви Локууд и разтегна тънките си устни в безрадостна усмивка. — Да разбирам ли, че приемаш?
— Каква е компенсацията?
— Сто хиляди. Също като миналия път.
— Направете ги двеста, за да мога да платя здравната осигуровка на секретарката ми.
Локууд протегна ръка.
— Така да бъде.
Двамата разтърсиха ръце. Когато Форд излизаше от кабинета, той забеляза, че ръцете с грижливо поддържани нокти вече не подхвърлят толкова нервно камъчето.
5.
Марк Корсо влезе в скромния си апартамент и затвори вратата. Остана известно време неподвижен, сякаш за пръв път го виждаше. През стената се чу плач на бебе, а застоялият въздух беше просмукан от тежката миризма на пържен бекон. Външното тяло на климатика, което закриваше една трета от прозореца, туптеше и се тресеше, издавайки немощно бучене. Отвън проникваше слабият вой на сирени. Панорамният прозорец на стаята гледаше към оживена пресечка с автомивка, ресторант за бързо хранене и магазин за коли втора употреба.
За пръв път Корсо почувства отблъскващо удовлетворение от опърпания си апартамент, от тънките като хартия стени, петната по килима, умрелия фикус в ъгъла, потискащата гледка през прозореца. Година по-рано го беше наел чрез интернет, подмамен от възторженото описание на уебстраницата и купчината умело заснети фотографии. От Грийнпойнт, Бруклин, това местенце изглеждаше като истинска калифорнийска мечта: огромна спалня, озарена от светлина, с частна градина, басейн, палмови дървета и — най-доброто от всичко — подземен паркинг с негово лично място.
Сега най-сетне щеше да каже сбогом на това бунище.
Последните няколко месеца бяха пълна лудост — неговият някогашен професор и ментор Джейсън Фрийман беше непрекъснато пиян, а съвсем скоро беше и убит по много откачен начин при обир в дома му. След смъртта на баща му нищо не беше разтърсвало Корсо толкова силно. От известно време Фрийман вървеше по наклонена плоскост, закъсняваше за работа, пропускаше събранията на екипа, спореше с колегите. Корсо чуваше слухове за жени и тежко пиянство. Това силно го потресе, защото Фрийман, който му беше преподавател и в Масачузетския технологичен институт, беше човекът, довел го в Лабораторията за реактивно движение и мисиите до Марс.