Най-накрая сгъна вестника, очарован от представата, която си беше изградил за града. Тихо малко градче в Нова Англия, невероятно живописно, с икономика в застой. Някой ден щеше да попадне в лапите на строителните предприемачи и на всичко това щеше да бъде сложен край. Той се надяваше този ден никога да не настъпи.
Запали колата и потегли по пътя към пристанището. То изникна почти незабавно пред очите му — рибарската кооперация вдясно, кейовете, ресторантът на дока, пристанището, пълно с рибарски лодки, упойващата миризма на осолена рибарска стръв.
Той паркира и отиде до кооперацията — дървена колиба, която се намираше точно над кея, с разтворени кепенци на прозорците и резервоари, пълни с вода, в които шляпаха омари. На черна дъска беше написана цената за деня. Един плешив мъж с оранжев гащеризон се показа на прозореца.
— Мога ли да ви помогна?
— Ловите ли омари в тези води?
— Аз не, но дъщеря ми — да. Аз само ги продавам.
Форд виждаше фигурата на млада жена вътре в бараката, която почистваше омарите.
— Видяхте ли метеора?
— Не. Бях си легнал.
— Ами тя? Това много ме интересува.
Той се обърна.
— Марта, тук един мъж иска да знае дали си видяла метеора.
Тя се приближи, бършейки ръцете си с кърпа.
— Ами да. Точно над нас прелетя. Видях го през прозореца, докато миех чиниите.
— Накъде отиде?
— Подмина остров Лаудс и падна в морето.
Форд протегна ръка.
— Уайман Форд.
Жената я разтърси.
— Марта Малоун.
— Надявам се да открия този метеорит. Аз съм учен.
— Казват, че е паднал в океана.
— Вие омароловка ли сте?
Тя се засмя.
— Личи си, че не сте от града. Аз съм ловец на омари.
— Ето какъв е проблемът. — Форд реши да премине направо към въпроса. — В онази нощ океанът е бил напълно спокоен. Климатичната шамандура не е отбелязала никакво вълнение по време на сблъсъка. Как бихте обяснили това?
— Морето е голямо, господин Форд. Може да е паднал на сто мили от брега.
— Дали не сте чули някой да говори за това, че е намерил кратер или нападали дървета?
Отрицателно поклащане на главата.
Форд й благодари и тръгна към колата си. Лапна едно малцово млечно бонбонче и го засмука замислено. Щом влезе в колата, той отвори жабката, извади бележника си и задраска Раунд понд.
Всичко свърши. Това беше най-безполезното търсене в живота му.
40.
Аби Строу носеше две чинии с пържени миди и два коктейла „маргарита“ към масата, където седяха двамата от Бостън. Тя остави на масата храната и питиетата.
— Ще желаете ли още нещо?
Жената погледна чашата си и нервно потропа с дългите си нокти по нея.
— Казах „без сол“. Кое не беше ясно? — Говореше заядливо, със силен бостънски акцент.
— Съжалявам, ще ви донеса друга. — Аби взе чашата.
— И не си мислете, че просто ще я изгребете отвътре. Аз пак ще я усетя — каза жената. — Искам нов коктейл.
— Разбира се.
Тъкмо се канеше да тръгне към бара, когато мъжът махна към чинията си и каза:
— Само това ли ще ми предложите за четиринайсет долара?
Аби се обърна към него. Той тежеше поне двеста и петдесет фунта, беше облечен в тениска за голф, изпълнена до краен предел и зелени къси панталони върху тежки като пънове крака, беше плешив, с дебела гънка точно в средата на плешивината. От ушите му стърчаха гъсти снопчета косми.
— Какво не е наред?
— Четиринайсет долара за десет миди? Това е обир!
— Ще ви донеса още.
Докато вървеше към кухнята, тя чу как мъжът се обръща на висок глас към жена си.
— Мразя такива места, където смятат, че могат да одерат по десет кожи от туристите.
Аби влезе в кухнята.
— Искам още миди за маса пет.
— Какво, мрънкат ли?
— Просто ми дай мидите.
Готвачът сложи още три мидички в една чинийка.
— Още.
— Повече няма да получат. Кажи им да си гледат работата.
— Казах още.
Готвачът сложи още две миди в чинийката.
— Майната им.
Аби се пресегна, грабна още пет-шест миди, пусна ги в чинийката и се обърна да излиза.
— Казах ти още одеве да не ми пипаш печката.
— Майната ти, Чарли. — Тя се върна при масата и остави чинийката пред мъжа. Той вече беше опразнил първата чиния и направо се прехвърли на новата.
— Донеси още сос тартар.
— Идва веднага.