Един висок мъж тъкмо сядаше в нейния район. Преди да отиде за соса, тя се спря при него, подаде му менюто и попита:
— Кафе?
— Да, ако обичате.
Докато му наливаше в чашата, тя чу хленчещия глас на дебелака от Бостън да се извисява над шума в залата.
— Проблемът е, че те ни мислят за богаташи. Щом дойде лятото и хората от Бостън започнат да идват насам, направо можеш да ги чуеш как точат зъби.
Аби се разсея за миг и кафето преля извън чашата.
— Ох, извинявайте.
— Няма нищо — каза високият мъж. — Наистина.
Тя погледна мъжа за пръв път. Ъгловато лице, римски, прегърбен нос, издадена челюст — слаб и силен по много привлекателен начин. Когато й се усмихна, лицето му изненадващо се промени.
— Хей! Сосът тартар? — чу се висок глас от съседната маса.
Високият мъж кимна и й намигна.
— По-добре се погрижи първо за тях.
Тя изтича към кухнята и се върна със соса.
— Пфу! — каза мъжът, грабна го и го изсипа върху мидите.
Тя се върна при високия мъж с тефтерче в ръка.
— Какво ще обичате?
— Един сандвич с риба треска, моля.
— Нещо за пиене освен кафето?
— Вода ще е най-добре.
Тя се поколеба, погледна към масата на бостънчаните, за да провери дали няма още нещо, но те бяха заети с яденето. Той проследи погледа й.
— Извинявам се заради тях.
— Вината не е ваша.
— Тук ли живеете?
Напоследък това й се случваше твърде често.
— Не — отвърна тя. — Живея на полуострова.
Той кимна замислено.
— Разбирам. Тогава сигурно сте видяла метеорита преди няколко месеца?
Аби веднага застана нащрек, хваната неподготвена от неочаквания въпрос.
— Не.
— Не сте чули нито бумтеж, нито сте видели светлина в небето?
— Не, нищо такова. — Усещайки, че отрицанието й е прозвучало твърде категорично, тя се опита да смекчи реакцията си. — И е метеор, не метеорит.
Мъжът отново се усмихна.
— Непрекъснато ги бъркам.
Тя бързо каза:
— Някаква гарнитура? Салата, пържени картофки?
— Не, така е добре.
Тя записа поръчката и изтича към масата, където седяха двамата от Бостън, които тъкмо бяха свършили с яденето.
— Ще желаете ли още нещо?
— Какво, да не би да искаш да опразним масата?
Съпругата добави:
— Според мен е ужасно неучтиво да припирате хората така.
Тя огледа другите маси в района си, отиде да вземе сандвича и го занесе на мъжа.
— Хей, къде ни е сметката? — разнесе се вик откъм бостънската маса. — Не виждаш ли, че сме приключили?
Тя измъкна бележника си, отиде до касовия апарат, въведе поръчката им и изкара касов бон. Върна се при тях и го сложи на масата.
— Приятен ден.
Мъжът грабна сметката и погледна крайната сума.
— Какви обирджии. — Той извади от джоба си шепа пари, смачкани банкноти и много дребни, и ги струпа на купчинка върху сметката.
Високият мъж остана малко по-дълго и накрая остави толкова голям бакшиш, който напълно компенсираше липсата на такъв от бостънчаните. Тя почисти масата му, чудейки се защо я беше питал точно за метеорита. Мъжът изглеждаше симпатичен, но в него имаше нещо измамно — определено измамно.
41.
Уайман Форд прекоси моста Уискасет и най-накрая слезе от пътя, паркирайки пред един антикварен магазин. Остана в колата, размишлявайки. Не можеше да бъде съвсем сигурен, но тук нещо не беше както трябва. Ставаше въпрос за странното поведение на момичето в ресторанта и оная луда история във вестника. Той го вдигна от съседната седалка и го разтвори. Момичето от ресторанта определено беше същото от статията, онова, което търсело пиратското съкровище. Когато я попита за метеорита, тя внезапно стана неспокойна. Защо? И колко сервитьорки от малки градчета знаят разликата между термините метеор и метеорит?
Той даде на заден ход и пое по обратния път. Десет минути по-късно влезе в ресторанта. Момичето все още беше там, обикаляше масите, а той стоеше до вратата и я гледаше. Определено беше онова от вестника, което търсеше пиратското съкровище — всъщност това беше единствената афроамериканка, която беше видял в целия щат Мейн. Къса, черна коса, която се къдреше около лицето й, блестящи черни очи, слаба и висока, с атлетично тяло. Обикаляше масите с иронично, дори сардонично изражение на лицето. Не носеше никакъв грим. Зашеметяващо красива девойка. Може би на около двайсет и една?
Щом влезе в малката зала, тя го забеляза и лицето й придоби предпазливо изражение. Той й кимна и се усмихна.
— Забравихте ли нещо? — попита тя.
— Не.
Лицето й замръзна.
— Какво искате?
— Съжалявам, не искам да се натрапвам, но не сте ли вие момичето от инцидента, за който прочетох във вестника?