Те веднага се обърнаха към него, и с голяма охота, прекъсвайки се една друга, започнаха да му обясняват. Той ги окуражаваше безмълвно с поглед, добавяйки подходящите възклицания и възражения. За пореден път тя се изумяваше от хамелеонската му способност да играе всякакви роли и да извлича информация.
— Това са госпожа Корсо и синът й Марк… Той се върна наскоро от Калифорния… Прекрасна жена, съпругът й почина от сърдечен удар преди няколко години… Оттогава й е много трудно… Цял живот са живели тук… Добро момче, здраво учеше, отиде в университета в Бостън… Работеше при Мото за джобни… Сякаш беше вчера, когато играеше с момчетата в парка… Каква трагедия…
Когато източи цялата възможна информация от жените, той дръпна Аби настрани. Лицето му беше мрачно.
— Каква беше титлата му в списъка със служители? — попита той.
— Главен анализатор-лаборант.
Без да продума нито дума, Форд отвори телефона си и се обади в централата на ЛРД, които след миг го свързаха с Дирквайлер.
— Обажда се Форд от Управлението — каза той с рязък глас. — Онзи младеж Корсо, който е работил за вас… С какво точно се занимаваше и защо го уволнихте?
Настъпи дълго мълчание, докато Форд слушаше отговора му. Аби можеше да чуе фалцетните нотки в гласа на Дирквайлер от другия край на линията. Форд му благодари и затвори.
— И какво? — попита Аби.
— Ръководил е обработката на радарни и визуални данни от картографиращия сателит.
— И?
— Имало е повод за уволнението му. Дирквайлер каза, че младежът не е притежавал „нужните умения за адекватно разпределяне на приоритетите“, бил „обсебен от изследването на данни за гама-лъчи, които нямали никаква връзка със задачата“, отказал да изпълнява заповеди и направил сцена по време на научно събрание.
Аби се замисли за миг.
— Обсебен, а?
Форд прочисти гърлото си.
— Какво знаеш за гама-лъчите?
— Че не трябва да идват от Марс.
52.
Хари Бър седеше в гръцкия ресторант от другата страна на Макголрик парк пред чиния с чийзбургер, чаша кафе и вестник „Ню Йорк поуст“, и наблюдаваше дъжда през стъклото на прозореца, по което се стичаха ручейчета. За ручейчетата си имаше математически правила, правила, които описваха хаоса. До известна степен приличаха на правилата, които описваха едно нападение. Контролиран хаос. Защото човек никога не може да предвиди всичко. Винаги го имаше елементът на изненадата: като например старата майка, която се оказа в къщата, след като Корсо му беше казал, че е сам. Или пък преждевременното убийство на Корсо.
Изненадата я имаше винаги.
Той се загледа в далечината към ъгъла на Макголрик парк, където се намираше къщата, в която беше очистил Корсо и майка му. Сега, след като вече беше омазал всичко, той си повтаряше, че въобще не трябваше да вярва на Корсо, че е сам в къщата. Зубрачът тъкмо щеше да му каже къде е дискът, беше се изпуснал в гащите от мерак да му го изпее — и тогава в стаята влезе старата дама.
Той отпиваше от силното кафе, разгръщаше вестника и наблюдаваше шоуто на улицата. Не беше намерил твърдия диск, но знаеше бара, в който беше работил Корсо, знаеше и адреса на бившия му съквартирант. Твърдият диск трябваше да е или в бара, или в квартирата. Първо щеше да провери в бара. Ако Корсо беше достатъчно умен, може би щеше да го е пратил до себе си по пощата или дори щеше да го е заключил в някой сейф. Но Бър беше сигурен, че го е държал близо до себе си.
Отпи още една глътка и отгърна следващата страница, преструвайки се, че чете. В ресторанта нямаше много хора, повечето клиенти бяха хапнали набързо и бяха отишли в парка, за да видят какво става. Той държеше тълпата под око, оглеждайки се за някой роднина, приятел — приятелка — на които Корсо да е дал диска.
Двама души в парка привлякоха вниманието му — едно чернокожо момиче и висок, кокалест мъж. Изглеждаха твърде нащрек, твърде отдалечени от останалите, за да са от местните навлеци. Те гледаха, наблюдаваха. Бяха част от играта.
Той ги съхрани в паметта си, в случай, че отново попадне на тях.
53.
Аби се плъзна върху бар стола в „Мото“, а Форд се настани до нея. Това беше ултрамодерен нюйоркски бар в Уилямсбърг, точно до реката, с черно-бял интериор, с фалшиви раирани паравани шоджи и много черно-бели плочки, матирано стъкло и хром. Зад бара се издигаше стена от бутилки с алкохол, огрявана от хладна бяла светлина. В четири следобед през този дъждовен ден мястото беше абсолютно празно.
Докато се настаняваха, към тях се приближи един бръснат японец с квадратно телосложение и очила с черни рамки, облечен в традиционно облекло. Той плъзна ръка по бара, държейки за ъгълчето малка салфетка, която спря точно пред Аби.