— Да — каза тя малко по-спокойно.
В този миг би могла да дръпне ръката му от волана, да я стисне и да сложи край на разпрата. Но нямаше сили да го стори. В момента не му се полагаше утешение, независимо дали изказваше гласно желанието си за това, или оставяше да се подразбира. Изведнъж Франи осъзна, че каквото и да се случи, времето на веселбите е свършило. Отново й се доплака, но мрачно удържа сълзите. Франи Голдсмит, дъщеря Питър Голдсмит, нямаше да плаче като глупачка насред паркинга на „Млечната кралица“ в Оугънкуит.
— Какво смяташ да правим? — запита Джес, вадейки пакет цигари.
— А ти какво смяташ да правиш?
Той драсна клечка кибрит и докато цигареният дим се разсейваше, Франи зърна как върху лицето му се борят израженията на малко момче и зрял мъж.
— Дявол да го вземе — въздъхна Джес.
— Ето избора, както го виждам — каза тя. — Можем да се оженим и да задържим детето. Можем да се оженим и да махнем детето. Да не се оженим и да задържа детето. Или…
— Франи!
— Или да не се оженим и да махна детето. Да направя аборт. Изчерпах ли всичко? Нещо да съм пропуснала?
— Франи, не може ли просто да поговорим…
— Че нали точно това правим! — сряза го тя. — Имаше възможност да говориш и каза: „Дявол да го вземе“. Цитирам буквално. Изложих ти всички възможности. Е, вярно, имах малко повече време за обмисляне на дневния ред.
— Искаш ли цигара?
— Не. Вредно е за бебето.
— По дяволите, Франи!
— Защо крещиш? — тихо запита тя.
— Защото май си решила да ме вбесиш на всяка цена — разпалено възкликна Джес. После се овладя. — Извинявай. Просто не мога да възприема, че всичко е по моя вина.
— Не можеш ли? — Тя повдигна вежди. — Значи непорочно зачатие, а?
— Непременно ли трябва да се правиш на смахната? Сама ми каза, че взимаш хапчета. Повярвах ти. Какво съм сбъркал?
— Нищо. Не си сбъркал. Но това не променя положението.
— Май имаш право — мрачно промърмори той и загаси недопушената цигара. — Е, какво ще правим сега?
— Все това питаш, Джес. Току-що ти изложих възможностите, както ги виждам. Пропуснах самоубийството, но засега го изключвам. Тъй че избери каквото ти харесва и ще поговорим.
— Да се оженим — предложи той с внезапно укрепнал глас.
Приличаше на човек, който току-що е съобразил, че гордиевият възел не се развързва, а трябва да бъде разсечен с меч. Вдигнете всички платна, а който се бои от бурята, си стои в трюма.
— Не. Не искам да се омъжа за теб.
Досега лицето му сякаш бе придържано от хиляди невидими винтчета и изведнъж всяко от тях се бе разхлабило оборот и половина. Чертите му се изкривиха. Сцената беше тъй непоносимо смешна, че Франи трябваше да разтърка наранения си език в небцето, за да не се разкиска отново. Не искаше да се смее на Джес.
— Защо не? Фран…
— Тепърва ще трябва да реша защо. Не искам да ме въвличаш в спор за мотивите, защото в момента сама не ги разбирам.
— Не ме обичаш — жално въздъхна той.
— В повечето случаи любовта и бракът взаимно се изключват ват. Измисли нещо друго.
Той помълча. Извади нова цигара, но не я запали. Накрая каза:
— Не мога да измисля друго, Франи, защото ти не искаш да обсъждаме положението. Искаш да печелиш точки за моя сметка.
Това я жегна. Тя кимна.
— Може и да си прав. През последните седмици загубих доста точки. Обаче ти, Джес, си книжна душа. Ако някой грабител ти опре нож в гърлото, ще настояваш да организирате семинар по въпроса.
— О, за Бога!
— Избирай.
— Не. Ти вече си подредила всички „за“ и „против“. Може би и аз се нуждая от мъничко време за размисъл.
— Добре. Би ли потеглил обратно към паркинга? Ще те оставя там и отивам да пазарувам.
Той я изгледа смаяно.
— Франи, въртял съм педалите чак от Портланд. Наех стая в един мотел край градчето. Мислех, че ще прекараме заедно почивните дни.
— В твоята стая значи. Не, Джес. Положението се промени Качвай си се на колелото, заминавай за Портланд и като поразмислиш, завърти един телефон. Не е спешно.
— Престани да ми бъркаш в здравето, Франи.
— Не, скъпи, ти си по бъркането, само че на друго място отвърна тя, пламнала от внезапен гняв и точно в този момент Джес я зашлеви лекичко по бузата. Сетне се втренчи в нея, слисан от собствената си постъпка.
— Извинявай, Фран.
— Няма нищо — безизразно рече тя. — Карай.
По обратния път към паркинга не размениха нито дума. Тя седеше с кръстосани в скута ръце и гледаше как между вилите западно от вълнолома се мяркат късчета океан. Помисли си, че тия вили приличат на бедняшки бараки. Кои ли собственици ги бяха изоставили с плътно залостени прозорци срещу горещините на лятото, което по календар започваше след по-малко от седмица? Професори от Масачузетския технологичен институт. Бостънски лекари. Адвокати от Ню Йорк. Тия вили нямаха нищо общо с курортните имения на големите клечки, дето си изчисляват годишния доход в седем и осем цифри. Но когато собствениците им пристигнат, най-ниският коефициент на интелигентност по крайбрежието ще бъде на Гюс от паркинга. Хлапетата ще карат спортни велосипеди с десет скорости като този на Джес. Ще придружават родителите си със скучаещи физиономии в местния игрален дом или на вечеря с омари в някой ресторант. В топлите летни вечери пришълците ще се разхождат лениво по главната улица и ще се преструват на кореняци. Гледайки великолепната синева, проблясваща между сбутаните една до друга къщурки, Франи усети как сълзите отново я заслепяват. Разплакано бяло облаче…