Спряха на паркинга и Гюс им махна с ръка. Отвърнаха на поздрава.
— Извинявай, че те ударих, Франи — виновно изрече Джес. — Не исках.
— Знам. В Портланд ли се връщаш?
— Тази нощ оставам тук, утре сутрин ще ти позвъня. Но решението е твое, Фран. Ако сметнеш, че трябва да направиш аборт, нали разбираш, все ще намеря пари.
— Да ме засегнеш ли искаш?
— Не. В никакъв случай. — Той се преплъзна по седалката и лекичко я целуна по бузата. — Обичам те, Фран.
„Не ти вярвам — помисли тя. — Изведнъж престанах да вярвам… но ще се държа възпитано. Поне това мога да сторя.“ А на глас тихо изрече:
— Добре.
— Аз съм в мотел „Фар“. Обади се, ако искаш.
— О’кей.
Докато сядаше зад волана, младата жена изведнъж почувства безкрайно уморена. Прехапаното болеше непоносимо.
Джес пресече паркинга към железния парапет и се върна с велосипеда.
— Ще ми се да позвъниш, Фран. Тя се усмихна насила.
— Ще видим. Довиждане, Джес.
Тя превключи на скорост, направи завой и подкара волвото през паркинга към крайбрежния път. Видя как Джес продължава да стои с колелото на фона на океана и за втори път през деня го обвини мислено, че има пределно ясна представа как изглежда отстрани. Подкара напред и се запита дали някога океанът ще й изглежда отново такъв, какъвто го виждаше, преди да се случи всичко това. Езикът я болеше ужасно. Тя отвори страничното прозорче и плю навън. Този път всичко беше бяло, както се полага. В гърдите й като горчиви сълзи нахлу мощният солен мирис на океана.
3.
В десет и четвърт сутринта Норм Бруът се събуди от караницата на децата под прозореца и шумното кънтри, което долиташе от транзистора в кухнята.
Както си беше по потник и провиснали долни гащи, той дошляпа до прозореца, отвори го и кресна:
— Млък бе, хлапетии!
За миг настана тишина. Люк и Боби откъснаха очи от очуканото ръждиво камионче, за което се караха. Както винаги при вида на децата си Норм се почувства раздвоен. Сърцето му замираше от болка, че ги вижда облечени с дрешки, дарени от Армията на спасението или от милозливи съседи, досущ като негърчетата в източните покрайнини на Арнет; същевременно го обземаше ужасен, неудържим гняв, искаше му се да изскокне навън и да ги премаже от бой.
— Да, татко — покорно отвърна деветгодишният Люк.
— Да, татко — повтори като ехо Боби. Той беше на седем и караше осмата.
Норм постоя още малко, хвърли им свиреп поглед и затръшна прозореца. Обърна се и тъпо загледа купчинката дрехи, които бе носил вчера. Лежаха точно където ги бе захвърлил — край старото двойно легло с провиснала пружина.
„Кучка скапана — помисли той. — Даже дрехите не ми е прибрала.“ После изрева:
— Лайла!
Никакъв отговор. Зачуди с дали пак да отвори прозореца и да пита Люк къде се е запиляла. Раздаването на благотворителни помощи щеше да е чак идната седмица, а ако отново беше отишла до бюрото за безработни в Брейнтри, значи имаше още по-малко мозък, отколкото можеше да се допусне.
Не си направи труда да пита децата. Беше изнемощял и го мъчеше мъгляво, пулсиращо главоболие. Като махмурлук, въпреки че снощи при Хап бе пил само три бири. Оная катастрофа беше страхотна работа. Жената и детето мъртви в колата, а пък мъжът, Кемпиън, умрял по пътя за болницата. Докато се върне Хап, вече бяха минали и полицейският патрул, и камионетката на пътна помощ, и колата от балното бюро. Вик Палфри бе дал показания от името на петимата. Погребалният агент, който работеше по съвместителство и като областен следовател по смъртните случаи отказа да коментира какво може да е причинило смъртта.
— Обаче не е холера. И да не приказвате такива глупости че ще подплашите хората. Като направят аутопсията, ще разберете от вестника.