— Какви момчета, офицер? — запита Вик.
— От здравното министерство — обясни Джо Боб.
— О, Боже, значи наистина е било холера — въздъхна Вик. — Знаех си, че е тъй.
Хап местеше очи ту към единия, ту към другия.
— Джо Боб?
— Нищо не знам — отсече полицаят и седна на един от пластмасовите столове. Костеливите му колене щръкнаха пред гърдите. Извади от джоба на ризата си пакет „Честърфийлд“ и запали. — Финеган, тукашният съдебен следовател.
— Голям умник, няма що — ядоса се Хап. — Да го беше видял само как търчеше насам-натам. Като надръвчен пуяк. Само шъткаше и се правеше на важна клечка.
— Добре де, знам го, че е надуто лайно — кимна Джо Боб. — Обаче той довел доктор Джеймс да прегледа онзи Кемпиън и се обадили на още някакъв лекар. После позвънили до Хюстън. И към три часа тая сутрин кацнаха на онова малко летище край Брейнтри.
— Кой кацна?
— Патолози. Трима души. Останаха при труповете до осем сутринта. Сигурно са ги рязали, но не знам точно. После се свързаха по телефона с Епидемичния център в Атланта и оттам рекоха, че след пладне ще са тук. Обаче рекоха още, че искат дотогава щатската здравна служба да прати хора при всички, дето са били снощи в бензиностанцията и дето са карали линейката. Не знам, ама цялата работа ми прилича на карантина.
— Сега я втасахме — стреснато изохка Хап.
— Епидемичният център в Атланта е на федерално разпореждане — каза Вик. — Как тъй ще пращат цял самолет с федерални служители заради някаква си холера?
— Нямам престава — отвърна Джо Боб. — Обаче си рекох, че имате право да знаете. Доколкото разбрах, просто сте се опитали да помогнете на човека.
— Много ти благодаря — бавно изрече Хап. — Какво казаха Джеймс и другият лекар?
— Траят си. Обаче изглеждат уплашени. Никога не съм виждал толкова стреснати доктори. Хич не ми харесва тая работа.
Настана мрачно мълчание. Джо Боб отиде до автомата за безалкохолни напитки й си взе бутилка „Фреска“. Когато я отвори, едва доловимото съскане на мехурчетата проряза тишината. Той седна отново. Хап измъкна книжна кърпичка от кутията до касата, изсекна се и прибра кърпичката в джоба на омазнения си работен комбинезон.
— Какво открихте за Кемпиън? — запита Вик. — Има ли сведения?
— Още проверяваме — заяви Джо Боб с леко самодоволство. По документи е от Сан Диего, но повечето са невалидни от две-три години насам. Шофьорската му книжка е изтеклa. Има кредитна карта от 1986, също изтекла. Намерихме военна книжка и сега проверяваме по нея. Шефът предполага, че напуснал Сан Диего поне преди четири години.
— Да не е дезертьор? — запита Вик. После извади огромна червена кърпа и се изхрачи в нея.
— Засега не е ясно. Обаче във военната книжка пише, че има договор до 1997, а пък беше цивилен и си е довел семейството на задника на географията чак от Калифорния. Аз май много се раздрънках.
— Добре де — каза Хап, — при всяко положение ще се свържа с останалите и ще им предам. Много ти благодаря.
Джо Боб се изправи.
— Няма нищо. Само да не ме издадеш. Инак за едното чудо оставам без работа. Не е задължително да казваш на другите кой те е открехнал.
— Не е — потвърдиха Хап и Вик в един глас.
Когато Джо Боб тръгна към вратата, Хап се обади смутено:
— Пет долара за бензина, Джо Боб. Не ми е приятно да взимам точно от теб, ама знаеш какви са времената…
— Няма нищо. — Джо Боб му подаде кредитна карта. — Държавата плаща. Тъкмо ще мога да обясня защо съм идвал насам.
Докато попълваше талона, Хап кихна на два пъти.
— Ей, да се пазиш — посъветва го Джо Боб. — Летните настинки са най-лоши.
— Не ми говори. Внезапно Вик се обади:
— Ами ако не е настинка?
Двамата се обърнаха едновременно. Вик изглеждаше стреснат, сетне промълви:
— Тая сутрин на ставане от леглото кихах и кашлях като вехта таратайка. Имах жестоко главоболие. Взех аспирин и малко ми мина, но съм пълен с храчки. Може да ни е хванало. Онова, дето го имаше Кемпиън. Дето го умори.
Хап дълго го гледа безмълвно и тъкмо се канеше да изреди всичките си доводи против, когато отново кихна. Джо Боб постоя замислен, после каза:
— Знаеш ли, Хап, май ще е по-разумно да затвориш бензиностанцията. Само за днес.
Хап го погледна изплашено и опита да си припомни какви бяха доводите. Не можеше да се сети за нито един. Спомни си само това, че тая сутрин също се бе събудил с главоболие и хрема. А преди да изникне онзи Кемпиън, се чувстваше чудесно. Направо чудесно.