Смъкна се малко по-надолу върху седалката, за да не гледа закуската на плъха. Само хапвам мъничко, мой човек, и веднага изчезвам в каналите. На стадиона ли си довечера? Може и да те видя там, братче. Ама ти надали ще ме видиш.
Фасадата на зданието беше нашарена със загадъчни и зловещи драсканици: ЧИКО 116, ЗОРО 93, МАЛКАТА АБИ № 1! Някога, още преди смъртта на баща му, това беше приличен квартал. Тогава две каменни кучета пазеха стълбището пред входа. Година преди да потегли за Калифорния, неизвестни вандали бяха разбили дясното от лапите нагоре. Днес единствената останка от кучетата беше самотна задна лапа отляво. Тялото, което някога бе подкрепяла, сега беше изчезнало и може би красеше склада за крадени вехтории на някой пуерториканец. Кой знае дали не го бе задигнал ЗОРО 93 или МАЛКАТА АБИ № 1! Или пък през някоя безлунна нощ плъховете го бяха отмъкнали към изоставените подземни галерии. Току-виж се окажеше, че са отмъкнали и майка му. Крайно време бе да се качи горе и да види дали името й още е изписано върху пощенската кутия на апартамент 15, но се чувстваше прекалено изморен.
Не, засега просто ще подремне с надеждата, че към седем часа последните остатъци от възбуждащи хапчета в кръвта му ще го събудят. После ще провери дали майка му още живее тук. Дали пък не би било по-добре да се окаже, че вече я няма? Може би тогава даже „Янките“ няма да го задържат. Просто ще се настани в хотел „Билтмор“, ще си отспи два-три дни и ще поеме обратно към златния запад. Когато седиш под дъжда в мъгляво утро с изтръпнали крака и замаяна глава, Ню Йорк е не по-чаровен от мъртва курва.
Мислите му отново се зареяха, този път към последните девет седмици, опитвайки да открият разковничето, което би обяснило всичко и най-вече как може човек шест години да блъска глава в стените, да свири по разни клубове, да прави пробни записи, да чука на всички врати и тъй нататък, а сетне изведнъж успехът да съзрее за някакви си девет седмици. Но да го разбере, беше като да глътне футболна топка. Знаеше, че трябва да има отговор, трябва да има обяснение, което би му помогнало да прогони ужасната мисъл, че всичко е било просто каприз, прищявка на съдбата, както казваше Дилан. Докато разсъждаваше, той задряма с кръстосани ръце и като глух, зловещ подтекст в мислите му се вля още нещо — едва доловима нотка на електронен синтезатор, която поражда главоболие и зловещо предчувствие: плъхът, който ръфа умрялата котка. Хрус-хрус, какво толкова, бе, само си търся нещо вкусничко. Това е законът на джунглата, мой човек, дето се вика, с вълци щом живееш…
Всъщност всичко бе започнало преди осем месеца. Тогава свиреше заедно с „Парцаливците“ в един клуб в Бъркли и му се обади някакъв човек от „Кълъмбия“. Не беше важна клечка, обикновен работяга от „фабриките за мечти“. Нийл Даймънд искал да запише една от песните му — „Скъпа, де го твоя мъж?“.
Даймънд подготвял нов албум — все негови песни освен едно старо парче на Бъди Холи, „Пеги Сю се венчава“ и евентуално тая песничка на Лари Ъндърууд. Та, ако искал, Лари можел да дойде за една проба и да се включи в записа. На Даймънд му трябвала втора акустична китара, а пък песента му допадала.
Лари се съгласи.
Записът продължи три дни. Мина чудесно. Лари се запозна с Нийл Даймънд, Роби Робъртсън и Ричард Пери. Отпечатаха името му на вътрешната обложка и му платиха по профсъюзните тарифи. Но „Скъпа, де го твоя мъж?“ така и не влезе в албума. Вечерта на втория ден Даймънд композира нова песен и веднага я записаха.
„Жалко — рече онзи от «Кълъмбия». — Случва се. Знаеш ли какво — защо не вземеш все пак да я запишеш? Ще видя какво може да се направи.“ Лари записа песента и отново се озова на улицата. В Лос Анджелес бяха настъпили тежки времена. Падаше по-някой запис, но доста рядко.
Накрая си намери вечерна работа в един ресторант. Свиреше разни парчета от рода на „Тихичко си тръгвам“ и „Лунната река“, докато по масите дърти дебелаци разговаряха за бизнес и се тъпчеха с италиански гозби. Когато му хрумнеха нови песни, бързаше да ги запише на късчета нотна хартия, защото иначе объркваше всичко или направо ги забравяше, щом вземеше да дрънка и да припява „ммммм-ммммм-та-да-ммммм“ с мазния глас на Тони Бенет. Чувстваше се последен глупак. Напоследък му се струваше, че музиката го преследва навсякъде — дори в асансьорите и магазините.
А сетне, само преди девет седмици, ненадейно му се обади човекът от „Кълъмбия“. Искали да пуснат малка плоча с неговата песен. Съгласен ли е да дойде за запис? „Дадено — рече Лари. — Ще стане.“ И един хубав ден посети студиото на „Кълъмбия“ в Лос Анджелес, за около час записа „Скъпа, де го твоя мъж?“, а за другата страна на плочата предложи една песен, която бе измислил за „Парцаливците“ — „Джобен спасител“. Човекът от „Кълъмбия“ извади чек за петстотин долара и екземпляр от договор, който обвързваше най-вече самия Лари. После му стисна ръката, каза, че е било много приятно да се запознаят, усмихна се кисело при въпроса, дали плочата ще има успех и изчезна. Беше прекалено късно за осребряване на чека, тъй че Лари просто го прибра в джоба си и отиде да свири в ресторанта. Малко преди почивката изпя и „Скъпа, де го твоя мъж?“. Никой не обърна внимание, освен собственика, който му каза тия негърски дивотии да ги запази за метачите.