— Идвай — повтори Уейн и двамата продължиха по плажа. Бяха минали около километър и половина, когато двете бедра на Лари се схванаха. Изпищя и рухна на пясъка. Имаше чувството, че в плътта му се забиват кинжали.
— Схванах се! — изкрещя той. — Божичко, схванах се! Приятелят му клекна до него и изпъна краката му. Отново го проряза болка, но Уейн се зае да масажира вдървените мускули. Малко по малко зажаднялата за кислород плът започна да се отпуска.
Лари, който не смееше да диша, най-сетне изпъшка.
— Така, мой човек. Благодаря ти. Беше… беше ужасно.
— Сигурно — кимна Уейн без капка съчувствие. — Бас държа, Лари. Как си сега?
— О’кей. Обаче да поседим малко, навит ли си? После се прибираме.
— Искам да поговорим. Трябваше не само да те изкарам навън, но и да ти избистря главата, за да ме разбереш.
— Какво има, Уейн? — запита Лари и си помисли: „И ето на. Сега ще ми изтърси калния номер.“
Но онова, което чу, бе толкова далече от очаквания кален номер, че за момент той отново загуби представа за смисъла на думите, както преди малко с комикса.
— Веселбата трябва да свърши, Лари.
— Ъ?
— Веселбата. Още щом се върнеш. Дръпваш шалтера, раздаваш на всички ключовете от колите, благодариш за посещението и им посочваш вратата. Отърви се от тях.
— Не мога да сторя подобно нещо! — възмутено възкликна Лари.
— Нямаш друг изход.
— Ама защо? Братко, че то едва се започва!
— Лари, колко ти плати „Кълъмбия“ досега?
— Ще ти се да знаеш, нали? — лукаво запита певецът.
— Да не мислиш, че се каня да те доя, човече? Размърдай си мозъка.
Лари наистина си размърда мозъка и с нарастващо изумление осъзна, че Уейн Стъки няма ни най-малък мотив да му прави мили очи. Както повечето участници в записа на албума, той още не се бе прочул и свиреше където му падне, но за разлика от другите имаше богато семейство и беше в отлични отношения с родителите си. Баща му притежаваше половината акции на една от най-големите компании за електронни игри, плюс скромен дворец в Бел Еър. Едва сега смаяният Лари си даде сметка, че внезапното му благоденствие е мижава работа за хора като Уейн.
— Не, не ми се вярва — неохотно промърмори той. — Извинявай. Ама напоследък всички тарикати западно от Лас Вегас май са решили…
— Е, колко?
Лари се позамисли.
— Общо седем бона. Това е.
— Имаш ли договор за процент от продажбите?
— Имам. Уейн кимна.
— Ще го мотаят до второ пришествие, копелетата. Цигара? Лари взе цигара и се наведе към огънчето.
— Знаеш ли колко ти струва веселбата?
— Естествено — заяви Лари.
— За наем си дал най-малко хилядарка. — Да, точно така.
Всъщност бяха 1200, плюс 500 долара депозит за евентуални щети. Беше платил в брой половината наем и депозита — общо 1100. Дължеше още 500.
— Колко даде за наркотици? — запита Уейн.
— Абе, братко, може ли без нещичко такова? Все едно сандвич без сирене…
— Имаше марихуана и кокаин. Хайде, казвай колко се изръси.
— Един бон, мама му стара — мрачно призна Лари. — Пет стотака и още пет.
И още на втория ден всичко се изпари.
— Друг път! — изненадано трепна певецът. — Тая сутрин погледнах, мой човек. Вярно, понамаляло е, обаче…
— Човече, ти май си забравил Тестето! — От устата на Уейн изведнъж се раздаде поразително добра имитация на провлачения говор на Лари. — Няма страшно, Дюи, пиши го за моя сметка. Само гледай да има.
Обзет от първите тръпки на ужаса, Лари се вгледа в приятеля си. Наистина си спомняше някакъв дребен, мършав тип със странна прическа — преди десетина години на такава прическа й викаха „отнесени от вихъра“. Да точно така, Дюи Тестето — дребен, с прическа „отнесени от вихъра“ и тениска на която пишеше: „ИСУС ИДВА, ЧЕ ВЕЧЕ МУ ПИСНА“. На тоя тип май и задникът му беше тъпкан с наркотици. Лари даже си спомняше как бе казал на Дюи да зарежда редовно двата буркана на масата в хола и да пише всичко за негова сметка. Но това беше… май беше преди много дни.
— Дюи Тестето от години не е срещал шаран като тебе, мой човек — каза Уейн.
— Колко съм хлътнал?
— За марихуаната малко. Тя е евтина. Хиляда и двеста. Осем бона за кокаин.
За миг Лари помисли, че ще повърне. Пулеше се безмълвно към Уейн и в гърлото му нещо бълбукаше. С усилие успя да избъбри:
— Девет и двеста?
— Инфлация, мой човек — каза Уейн. — Да продължавам ли?
Лари нямаше никакво желание да слуша какво ще последва, но кимна.
— Горе имаше цветен телевизор. Някой го е бъхтил със стол. Три стотачки за ремонт, предполагам. Дървената ламперия долу е станала на задник. Четиристотин. И пак ще е късмет. Преди два дни строшиха панорамния прозорец откъм плажа. Триста. Килимът в хола е за изхвърляне — фасове, бира, уиски. Четиристотин. Обадих се до магазина за напитки и там са страшно доволни от сметката, досущ като Тестето. Шест стотака.