Алис Ъндърууд приготви на сина си три яйца, бекон, препечени филийки, сок и кафе. Когато се справи с всичко, освен с кафето, той бутна стола назад и запали цигара. Майка му стрелна цигарата с неодобрителен поглед, но не каза нищо. Това донякъде възстанови самочувствието му, но странната неувереност така и не изчезна. Знаеше, че майка му умее да изчаква.
Тя сложи горещата тенджерка в мивката и сапунената вода тихо изсъска. Лари помисли, че почти не се е променила. Беше малко по-стара — вече на петдесет и една, — с малко повече бели нишки в косите, но все пак в скромния стегнат кок преобладаваше черното. Простичка сива рокля — навярно с нея работеше. Бюстът й беше все тъй едър, сякаш напираше да изскочи навън… може би даже бе станал мъничко по-голям. Кажи ми искрено, мамо, пораснал ли ти е бюстът? Това ли е единствената промяна?
Посегна да тръсне цигарата в кафената чинийка, но майка му рязко я дръпна и сложи пред него пепелника, който винаги държеше в бюфета. Чинийката беше изцапана от кафе и изглеждаше съвсем нормално да тръска в нея. А пепелникът бе тъй безупречно чист, че Лари се навъси болезнено, когато поднесе цигарата към него. Да, тя умееше да изчаква и да залага примки, докато съвсем се оплетеш и почнеш да заекваш.
— Значи се завърна — каза Алис и се захвана да търка тенджерката с тел. — Какво те води насам?
Ех, мамо, един приятел ми разкри малките тайни на живота — че гаднярите се движат на глутници и тоя път се канят да ми видят сметката. Не знам дали „приятел“ е точната дума. В музикално отношение ме уважава не повече, отколкото аз уважавам допотопните дрънканици от началото на века. Но именно той ме накара да си плюя на петите, а нали май Робърт Фрост бе казал, че дом е мястото, където щат не щат, трябва да те приемат, щом пристигнеш? Вместо всичко това той изрече:
— Май съм се затъжил за теб, мамо. Тя изсумтя.
— Затова ли ми пишеше толкова често?
— Хич не ме бива в писането, знаеш.
Той лекичко духна през цигарата. Из въздуха заплуваха димни колелца.
— Я повтори.
— Хич не ме бива в писането — ухили се той.
— Но явно още те бива да се правиш на умник пред майка си. Не си се променил.
— Извинявай. Как я караш, мамо?
Тя сложи тенджерката на сушилото, отпуши мивката и изплакна зачервените си ръце от сапуна. После седна край масата.
— Горе-долу. Гърбът ме понаболява, но нали си имам хапчета. Справям се.
— Значи все си на крак, а?
— Е, веднъж закъсах малко. Но доктор Холмс оправи нещата.
— Мамо, тия доктори-масажисти са…
Щеше да каже „просто мошеници“, но навреме си прехапа езика.
— Какви са?
Той смутено се сви пред подканващата усмивка.
— В края на краищата ти си свободна, бяла и пълнолетна. Щом ти помага, всичко е наред.
Майка му въздъхна и измъкна от джоба на роклята си ролка зелени ментови хапчета.
— Де да бях само пълнолетна. Натежават годинките. Искаш ли?
Лари поклати глава и майка му разсеяно лапна хапчето.
— На вид си направо като девойче — поласка я той по стар навик. Някога тия думи неизменно даваха резултат, но сега по устните й плъзна само бледа усмивка. — Навъртат ли се пак мъжете около теб?
— Има такова нещо. А при теб как е?
— А, не — сериозно отвърна Лари. — Няма мъже. С момичетата ми върви, обаче никакви мъже.
Надяваше се да я разсмее, но срещна само все същата бледа усмивка. „Тревожа я — помисли той. — Това е. Не знае защо съм дошъл. Вече три години откакто ме чака да се върна. И не е искала друго, освен да си стоя където съм.“
— Какъвто беше, такъв си остана — каза тя. — Все се шегуваш. Нямаш ли постоянна приятелка?
— Гледам да спазвам дистанция, мамо.
— Винаги си го правил. Е, поне едно трябва да ти се признае. Не съм чула да си вкарал в беля някое добро, набожно момиче. Или си много предпазлив, или имаш голям късмет.
Той се постара да прикрие изненадата. За пръв път я чуваше да говори за секс, макар и непряко.
— Както и да е, с времето ще поумнееш — продължаваше тя. — Казват, че ергенският живот бил най-весел. Не е вярно. Просто остаряваш, грохваш и ставаш противен като мистър Фриман от партерния апартамент. Вечно стои на прозореца и чака кога ще задуха вятър.
Лари изхъмка.
— Чух ти песента по радиото. Казвам на хората, че това е синът ми. Моят Лари. Повечето не вярват.
— Значи я чу?
И се запита защо не го бе споменала от самото начало, а трябваше да увърта надълго и нашироко.
— Ами да, непрекъснато я въртят по оная радиостанция, дето я слушат младите момичета.
— Харесва ли ти?
— Доколкото изобщо мога да харесам подобна музика. — Тя го погледна право в очите. — Мисля, че на места звучи доста откровено, Лари.