Выбрать главу

Но днес пред нея стоеше не момче, а зрял мъж и тя се боеше, че дните за промяна — дълбока, коренна промяна на душата, не на сърцето, както казваше нейният свещеник — вече са отминали. Усещаше в него нещо мъчително и непоносимо като скърцане на камък по стъкло. От дълбините надничаше само Лари. За друг нямаше място в собственото му сърце. Но тя продължаваше да го обича.

И вярваше, че в Лари има доброта — огромна доброта. Скрита тъй дълбоко, че на тази възраст само катастрофа би могла да я извлече на бял свят. А катастрофа нямаше — просто синът й бе заплакал.

— Уморен си — каза тя. — Иди да се измиеш. Ще махна кашоните и можеш да си легнеш. А пък аз май все пак ще ида на работа.

Мина в задната стая — някогашната му спалня — и Лари я чу как с пъшкане размества кашоните. Той бавно избърса сълзите. Опита да си припомни кога за последен път е плакал пред майка си. После пак се сети за мъртвата котка. Майка му беше права — чувстваше се уморен както никога досега. Отиде да си легне и спа почти осемнайсет часа.

6.

Малко преди да наближи вечерта, Франи мина в задния двор, където баща й търпеливо плевеше граха и фасула. Тя беше закъсняла рожба — днес баща й бе прехвърлил шейсетте и изпод неизменното му бейзболно каскетче стърчаха бели кичури. Майка й беше отскочила до Портланд да си търси бели ръкавици. Ейми Лодър, най-добрата приятелка на Франи, щеше да се жени в началото на следващия месец.

Умиротворена и изпълнена с обич, тя дълго се взира в приведения гръб на баща си. Обичаше странното преобразяване на слънчевите лъчи по това време на деня — това чувство на застинала вечност, което можеш да изпиташ само в мимолетното начало на мейнското лято. Понякога й се случваше да помисли за тия лъчи през средата на януари и сърцето й се свиваше от мъчителна болка. Толкова хубави неща се крият в летния следобед, клонящ към вечерта — бейзбол на игрището в парка, където Фред винаги заемаше трети пост и отбиваше безупречно: резен пъпеш; първата млечна царевица; чай с лед във високи чаши; детство.

Франи се покашля.

— Да ти помогна ли?

Той завъртя глава и се усмихна.

— Здрасти, Фран. Спипа ме на местопрестъплението, а?

— Така изглежда.

— Прибра ли се майка ти? — Той леко навъси вежди, после лицето му се проясни. — А, не, май потегли преди малко, нали? Добре, идвай да помагаш, щом си решила. Само не забравяй да се измиеш после.

— Ръцете на една млада дама издават нейните навици — изсумтя присмехулно Фран.

Питър се опита да я изгледа строго, но не беше особено убедителен. Тя мина в съседната леха и се зае да плеви. Из въздуха танцуваха лястовици и от близката магистрала 1 долиташе глухо бучене. Този месец движението непрекъснато се засилваше, макар че още не беше чак толкова оживено, както през юли, когато по отсечката между Оугънкуит и Китъри почти всеки ден се случваше тежка катастрофа.

Питър разказваше как е минал денят, а тя подхвърляше по някой въпрос и кимаше от време на време. Увлечен в плевенето, баща й не я гледаше, но все пак забелязваше с крайчеца на окото си кимането на сянката й. Работеше в Санфорд като механик в голяма фирма за автомобилни части — най-голямата северно от Бостън. Беше на шейсет и четири, оставаше му само година до пенсията. И то непълна година, защото имаше събрани четири седмици отпуска, които възнамеряваше да вземе през септември, след като „хуните“ се оттеглят по домовете си. Напоследък често мислеше за пенсионирането. Както веднъж бе споделил с Франи, опитваше се да не си го представя като безкрайна ваканция; имаше доста приятели пенсионери и те му бяха обяснили, че съвсем не е така. Не вярваше да го подгони скуката като Харлан Ендърс или немотията като Пол Карън — горкият Пол през целия си живот не бе пропуснал един работен ден в магазина, но на стари години двамата с жена му бяха принудени да продадат къщата и да се преселят при дъщеря си.