Баща й престана да пълни лулата и я изгледа втренчено.
— Бременна — повтори той, сякаш никога през живота си не бе чувал тази дума. — О, Франи… това майтап ли е? Или някаква игра?
— Не, татко.
— Я ела да седнеш до мен.
Тя послушно тръгна по браздата и седна до него. Между техния двор и съседния пущинак имаше нисък каменен зид. От другата страна растеше на воля жив плет от благоуханни трънливи храсти, които бяха избуяли по най-живописен начин. В главата й тръпнеше лека болка, а стомахът и се свиваше.
— Сигурна ли си? — запита той.
— Сигурна съм — отвърна младата жена.
После — без капчица женско лукавство, просто защото нямаше сили да се удържи — зарида шумно и безутешно. Баща й я прегърна през рамото и двамата дълго останаха така, сгушени един до друг. Когато сълзите взеха да пресъхват, тя намери сили да зададе въпроса, който я мъчеше най-много:
— Още ли ме обичаш, татко?
— Какво? — Той я изгледа с недоумение. — Да, много те обичам, Франи.
Това предизвика нови ридания, но този път баща й остави да плаче и се зае да разпалва лулата си. Струйки ароматен дим се понесоха по лекия ветрец.
— Разочарован ли си? — запита Франи.
— Не знам. Досега не съм имал бременна дъщеря и просто нямам представа как трябва да го приема. От Джес ли е детето?
Франи кимна.
— Каза ли му? Тя кимна отново.
— Какво рече той?
— Предлага да се оженим. Или да плати за аборта.
— Женитба или аборт — промърмори Питър Голдсмит и засмука лулата. — Оправно момче бил тоя Джес.
Тя погледна ръцете си, отпуснати върху коленете на джинсите. Под ноктите и в гънките на ставите се бе събрала черна пръст. „Ръцете на една млада дама издават нейните навици — раздаде се в главата й строгият майчин глас. — Бременна дъщеря. Ще трябва да напусна църковното настоятелство.“ Ръцете на една млада дама…
— Не искам да навлизам в интимни подробности — каза баща й, — но той… или ти… внимавахте ли?
— Взимах противозачатъчни хапчета. Не помогнаха. Той я погледна изпитателно.
— Щом е тъй, не бих търсил вина нито у теб, нито у него… или може би мъничко и у двамата. Но не мога да го сторя, Франи. Не мога да ви обвинявам. На шейсет и четири човек просто забравя какъв е бил на младини. Затова нека оставим вината настрана.
Вълната на облекчението я заля с такава сила, че за момент се изплаши да не би да припадне;
— Майка ти ще има да опява по въпроса за вината и аз ще си мълча, но няма да съм с нея. Разбираш ли ме?
Тя кимна. Баща й вече не се и опитваше да спори. Поне на глас. Достатъчно си бе патил от жлъчния й език. Когато спори, понякога губи контрол над себе си, бе казал веднъж той на Франи. А загубеше ли контрол, майка й беше способна да нанася такива душевни рани, че закъснялото й съжаление не поправяше ни най-малко нещата. Франи предполагаше, че преди години баща й е трябвало да избира: непрестанни сблъсъци и в крайна сметка развод, или капитулация. Той бе избрал второто… но с определени условия.
— Сигурен ли си, че и този път ще можеш да останеш настрана, татко? — тихо запита тя.
— Искаш ли да се намеся?
— Не знам.
— Какво смяташ да правиш, Франи?
— За мама ли питаш?
— Не. За тебе, Франи.
— Не знам.
— Ще се омъжиш ли? Заедно се живее по-евтино, поне тъй твърди поговорката.
— Не ми се вярва да го сторя. Май любовта свърши, ако изобщо я е имало.
— Заради бебето ли?
Лулата му вече се бе разпалила добре и из топлия въздух се носеше лек аромат. В градината сенките вече гъстееха и отнякъде долиташе песента на щурци.
— Не, не е заради бебето. И без друго натам отиваше. Джес е…
Тя не довърши. Мъчеше се да изясни какво точно не беше наред у Джес — онова мъничко нещо, което би могло да остане незабелязано при сегашното напрежение, в бързината да реши какво ще прави с бебето и как да се измъкне от заплашителната сянка на майка си, която в момента бе отскочила да си купи ръкавици за сватбата на Ейми Лодър. Онова нещичко, което в момента можеше да бъде погребано, ала нямаше да лежи спокойно и след шест месеца, или шестнайсет, или двайсет и шест ненадейно щеше да изскочи от гроба, за да ги атакува и двамата. Бърза сватба цял живот се плаща. Една от любимите поговорки на майка й.
— Слаб е — каза тя. — По-точно не мога да го изразя.
— Искаш да кажеш, че не можеш да му се довериш като на спътник за цял живот, така ли, Франи?
— Така е. — Тя си помисли, че току-що баща й бе стигнал по-близко до корена на нещата дори от самата нея. Не можеше да се довери на Джес, който имаше богати родители и носеше ризи от синя коприна. — Джес има добри намерения. Иска да постъпи както трябва, наистина го иска. Но… преди два семестъра бяхме на едно поетично четене. Някакъв поет на име Тед Ънслин. Залата беше претъпкана. Всички слушаха благоговейно… напрегнато… мъчеха се да не пропуснат нито дума. А аз… нали си ме знаеш…