Той добродушно я прегърна през рамото и каза:
— Нашата Франи се е разкискала.
— Аха. Точно така. Ти май доста добре ме познаваш.
— Е, опознал съм те мъничко.
— То… кискането, искам да кажа… ме връхлетя изневиделица. Из главата ми се въртеше: „Чорлав тип, чорлав тип, всички слушат чорлав тип.“ Повтаряше се ритмично, като в ония песнички, дето ги пускат по радиото. И аз се разкикотих. А не исках. Всъщност нямаше нищо общо с поезията на мистър Ънслин. тя беше чудесна. Нито пък с външния му вид. Цялата работа беше в начина, по който всички го гледаха. — Озърна се, за да види реакцията на баща си. Той само й кимна да продължава.
— Налагаше се да изчезна незабавно. Разбираш ли, наистина се налагаше. А Джес побесня. Сигурна съм, че имаше право да ми се сърди… беше си чиста детинщина, сто на сто… но аз често съм си такава. Не винаги. Мога да се справя.
— Да, можеш.
— Обаче понякога…
— Понякога Цар Смях чука на вратата и ти си от ония, които не могат да го пропъдят.
— Сигурно съм от тях. Само че Джес не е. И ако се оженим… при всяко прибиране у дома ще открива, че пак съм пуснала нежелания гост. Е, може би не чак всеки ден, но достатъчно често, за да побеснее. Ще се помъча да бъда друга и… и предполагам…
— Предполагам, че ще бъдеш нещастна — каза Питър и я притисна към себе си.
— Сигурно.
— Щом е тъй, не позволявай на майка си да те разубеди. Този път облекчението бе още по-силно и Франи мълчаливо затвори очи. Баща й бе разбрал всичко. Като по чудо.
— Какво ще кажеш, ако реша да направя аборт? — запита тя след малко.
— Струва ми се, че не това е целта на разговора.
Тя го погледна с изненада. Той отвърна със загадъчна полуусмивка, леко надигнал едната вежда — лявата. Но въпреки усмивката от него лъхаше чувството за сериозност.
— Може и да си прав — бавно изрече тя.
— Слушай — каза той и внезапно замълча.
Тя се вслуша и чу лястовичките, щурците, далечното тъничко бръмчене на самолет, нечии крясъци Джаки да се прибира незабавно, бученето на косачка, астматичната кашлица на някаква вехта кола по магистралата.
Тъкмо се канеше да го попита добре ли е, когато Питър я хвана за ръцете и заговори.
— Франи, не е добре, че имаш толкова стар баща, но какво Да се прави. Късно се ожених, чак през петдесет и шеста. — Той я погледна замислено в падащия здрач. — В ония дни Карла беше друга. Промени се едва след смъртта на брат ти Фреди. Дотогава беше млада. Но когато Фреди умря, времето спря за нея. Това… не мисли, че говоря против майка ти Франи, макар да изглежда така. Но ми се струва, че Карла спря… да се развива… след неговата смърт. Покри възгледите си с три слоя лак и един слой цимент и заяви, че така е най-добре. Сега е като музеен пазач и ако види някой да пипа изложените идеи, веднага се навъсва, сякаш иска да каже „Хей, ти там, внимавай.“ Но не винаги е била такава Повярвай ми, не винаги.
— Каква беше, татко?
— Ами… — Той зарея поглед из градината. — Много приличаше на теб, Франи. Често се кискаше. Понякога отскачахме до Бостън за мачовете на „Ред сокс“ и през почивката се провирахме през навалицата да пийнем по една бира.
— Мама… да пие бира?
— Да, пиеше. После веднага хукваше към дамската тоалетна и на връщане ми се караше, че заради мене е изтървала най-интересната част от играта, макар че обикновено тъкмо тя ме навиваше да пийнем по едно.
Франи се опита да си представи как майка й зяпа баща й с чаша бира в ръка и се кикоти като хлапачка на първа среща. Не, невъзможно.
— Дълго време нямахме деца — унесено продължаваше той. — Отидохме на лекар да разберем кой от двама ни не е наред. Докторът каза, че няма такава работа. И през шейсета изведнъж дойде брат ти Фред. Тя просто се влюби до смърт в това хлапе, Фран. Нали знаеш, Фред е името на баща й. През шейсет и пета я сполетя спонтанен аборт и решихме, че това ще е краят. А през шейсет и девета дойде ти, малко недоносена, но всичко мина добре. Тогава пък аз се влюбих до смърт. В теб. И двамата си имахме по едно любимо дете. Само че тя загуби своето.
Той се навъси и замълча. Фред Голдсмит бе загинал през 1973. Тогава беше на тринайсет години, а Франи — на четири. Човекът, който го блъсна, беше пиян. Имаше дълъг списък от нарушения, между които превишена скорост, безразсъдно шофиране и управление на кола в нетрезво състояние. След злополуката Фред живя още седем дни.