— Мисля, че „аборт“ е прекалено невинно название — каза Питър Голдсмит. Устните му се движеха бавно, сякаш всяка дума носеше болка. — За мен това си е чисто и просто детеубийство. Извинявай, че го казвам, че съм толкова непреклонен, твърд, наречи го както искаш… относно нещо, което трябва да предвидиш, та макар и само защото законът ти дава право. Казах вече, стар съм.
— Не си стар, татко — прошепна Франи.
— Стар съм, стар! — задавено възкликна той. Изведнъж сякаш бе загубил всякаква увереност. — Аз съм просто един старец, който се мъчи да посъветва младата си дъщеря. Все едно маймуна да учи мечката на добри маниери. Преди седемнайсет години пиян шофьор отне живота на единствения ми син и от тогава жена ми се промени. Стане ли дума за аборт, винаги си мисля за Фред. Просто не мога другояче, както и ти не си можела да се пребориш с кискането на онази поетична вечер, Франи. Майка ти би възразила с общоприетите доводи. Би говорила за морал. Морал отпреди две хиляди години. Правото на живот. Върху тази идея се гради целият ни западен морал. Чел съм философите. Редовно ги препрочитам и се вглеждам във всеки от тях, досущ като домакиня с пълно портмоне в супермаркет. Майка ти се задоволява с четивата в „Ридърс дайджест“, но в крайна сметка тъкмо аз прибягвам към чувствата, а тя спори от гледна точка на морала. Не виждам нищо друго, освен Фред. Той беше унищожен отвътре. Нямаше никакъв шанс. Ония, дето вдигат лозунгите за правото на живот, вечно размахват снимки на бебета във формалин или на ръчички и крачета върху масата за дисекция. Е, и какво? Краят на човешкия живот никога не е особено красив. Аз просто си спомням как Фред лежа седем дни в онова легло, целият омотан с бинтове. Животът е евтин, а абортът го прави още по-евтин. Чета повече от майка ти, но все пак тя вижда нещата далеч по-ясно. Нашите постъпки, нашите мисли… дори когато са правилни, твърде често почиват върху капризната човешка преценка. Не мога да превъзмогна това. Заседнало ми е като буца на гърлото — разбирането, че сякаш цялата логика по начало произтича от неразумното. От вярата. Май взех да говоря несвързано, а?
— Не искам аборт — тихо каза Франи. — Имам си съображения.
— Какви?
Тя леко вирна брадичка.
— Бебето е част от мен. Може и да звучи самолюбиво, но не ми пука.
— Ще го оставиш ли в болницата, Франи?
— Не знам.
— А искаш ли?
— Не, искам да го задържа.
Той не каза нищо. Стори й се, че мълчи неодобрително.
— Мислиш си, че трябва да уча, нали? — запита тя.
— Не — отвърна баща й и се изправи. Скръсти ръце зад кръста си и доволно примижа, когато гръбнакът му изпука. — Мисля, че поговорихме достатъчно. И че на това, последното решение още не му е дошло времето.
— Мама се прибира — каза тя.
Питър се извърна и проследи погледа й към алеята, където тъкмо бе завила камионетката с проблясващи хромирани части в последните лъчи на деня. Карла ги забеляза, натисна клаксона и весело им махна.
— Трябва да й кажа — въздъхна Франи.
— Да. Но изчакай ден-два.
— Добре.
Тя му помогна да събере инструментите, после двамата тръгнаха заедно към спрялата камионетка.
7.
В здрача, който обгръща земята след залез слънце; преди да настане нощта, през една от онези броени минути, наричани от кинорежисьорите „магически час“, Вик Палфри се изтръгна от болезнените кошмари за няколко кратки мига.
„Умирам“ — помисли си той и думите прозвучаха в главата му толкова ясно, че се запита дали не е проговорил на глас, макар да не беше така.
Огледа се и видя, че е в болнично легло, подпрян в полуседнало положение, за да не се задави от собствените си храчки. Завивките бяха здраво прикрепени с големи безопасни игли. „Сигурно доста съм се мятал — помисли той леко развеселено. — Изритвал съм одеялото.“ И едва тогава дойде най-важната мисъл. „Къде съм?“
Около шията му беше завързан лигавник, покрит със засъхнали храчки. Мъчеше го главоболие. Из съзнанието му танцуваха някакви странни мисли и той разбра, че допреди малко е бълнувал… и прояснението едва ли ще е задълго. Беше болен и това, което преживяваше в момента, не беше нито оздравяване, нито дори подобрение, а само мимолетно събуждане.
Докосна челото си с опакото на ръката и веднага я отдръпна с лека гримаса, сякаш бе пипнал разпалена печка. Да, както можеше да се предположи, изгаряше от температура и беше надупчен целият. Две прозрачни пластмасови тръбички излизаха от ноздрите му. Още една лъкатушеше изпод болничното одеяло към стъкленица на пода и той отлично разбираше къде е другият й край. На метална стойка край леглото висяха два буркана и тръбичките от тях се съединяваха, преди да потънат в ръката му, точно под лакътя. Бяха го сложили на системи.