Би могло да се очаква, че с толкова много тръби лекарите са доволни. Но явно не бяха, защото имаше и проводници. По главата му. По гърдите. По лявата ръка. Дявол да го вземе, един май беше напъхан право в пъпа му. И като капак на всичко отчетливо усещаше, че са му натъпкали нещо в задника. За Бога, какво пък беше това? Радар за лайна ли?
— Хей!
Искаше да нададе крясък, изпълнен с възмущение. Но с гърлото му се изтръгна само дрезгавият шепот на тежко болен човек. И заедно със звука отново бликнаха храчки — май гърдите му бяха претъпкани с тях.
Мамо, Джордж прибра ли коня?
Не, това вече беше кошмарът. Някаква нелепа мисъл, прелетяла като метеор край ръба на съзнанието му. Но макар и далечна, тя почти го заблуди за секунда. Явно не му оставаше много. Това го изпълни с ужас. Ръцете му бяха изтънели като клечки и той предположи, че е отслабнал петнайсетина килограма, а и преди не беше кой знае колко дебел. Тази… тази болест, както и да се наричаше… щеше да го убие. Боеше се, че може да умре, бръщолевейки несвързан глупости като вдетинен старец.
Джордж отиде на среща с Норма Уилис. Хайде, мойто момче, бягай да прибереш коня и му дай зоб.
Не е моя работа.
Виктор, нали обичаш мама?
Да. Обаче не е моя…
Трябва да обичаш мама. Мама е болна от грип.
Не е вярно, мамо. Болна си от туберкулоза. Туберкулозата ще те убие. През хиляда деветстотин четирийсет и седма. А Джордж ще умре точно шест дни след като пристигне в Корея, само колкото да напише едно писмо и после — бам-бам-бам Джордж е…
Вик, слушай какво ти казвам, щото повече НЯМА да говоря. Бягай да прибереш коня.
— Не е тя, аз съм болен от грип — прошепна той, изплувайки пак от кошмара. — Аз.
Гледаше вратата и си мислеше, че е адски странна дори за болнична врата. Беше заоблена по ръбовете, укрепена с нитове и долният край свършваше на петнайсетина сантиметра от плочките на пода. Дори калпав дърводелец като Вик Палфри можеше
(дай си ми книжките, Вик, стига ти толкова)
(Мамо, той ми взе книжките! Дай си ми ги! Даааааааай!
да направи по-хубава. Тя беше
(стоманена)
Кой знае защо, тази мисъл се заби в мозъка му като пирон и Вик напрегна всички сили, за да се надигне и да огледа вратата. Да, така беше. Определено. Стоманена врата. Защо го държаха зад стоманена врата в тая болница? Какво се бе случило? Наистина ли умираше? Време ли бе вече да мисли как ще се срещне с Бога? Господи, какво се бе случило? Отчаяно се напрегна да разкъса увисналата в главата му сива мъгла, но през нея долитаха само далечни гласове — познати гласове, ала не можеше да си спомни на кого принадлежат. Чуйте какво ще ви река… ония просто трябва да кажат… майната й на тая инфлация…
Хап, май ще е добре да изключиш помпите. (Хап? Бил Хапскомб? Кой беше тоя? Името ми звучи познато.) Леле Боже… Мъртви са и още как… Дай ръка, веднага ще те измъкна… Дай си ми книжките, Вик, стига ти… В този момент лъчите на залязващото слънце (или по-точно отслабването на тия лъчи) задействаха скритото фотореле. Лампите в стаята се включиха. Когато наоколо светна, той забеляза множеството угрижени лица, които го наблюдаваха иззад двойната стъклена преграда. Изкрещя, защото отначало помисли, че това са хората, разговарящи в главата му. Сред наблюдателите един мъж с бяла престилка размаха енергично ръце към някого, но Вик вече не се страхуваше. Беше прекалено слаб, за да се бои задълго. Но внезапният ужас, дошъл с безмълвния изблик на светлина и тия вторачени лица (с белите си престилки приличаха на призрачни съдебни заседатели), разчисти част от преградите в мозъка му и той разбра къде се намира. Атланта. Атланта, щат Джорджия. Бяха дошли да го приберат — него, Хап, Норм, жената и децата на Норм. Бяха прибрали Ханк Кармайкъл. Стю Редман. И Бог знае още кого. Вик беше изплашен и възмутен. Вярно, имаше кашлица и хрема, но в никакъв случай не би повярвал, че е прихванал холера или от каквото там беше умрял онзи нещастник, Кемпиън заедно със семейството си. Освен това имаше лека температура, а Норм Бруът се препъваше и трябваше да го крепят по стълбичката на самолета. Жената на Норм плачеше от страх, малкият Боби Бруът също плачеше… и кашляше. Дрезгава, влажна кашлица. Самолетът ги чакаше на малкото летище край Брейнтри, но за й напуснат Арнет, трябваше да минат през бариера на шосе 93, а наоколо някакви хора разпъваха телени заграждения… телени заграждения насред пустинята…